Необходимо беше доста яко тропане, за да го накарам да вдигне поглед от списанието, но накрая той го направи и ме погледна през дебелите си очила. Цветовете се завъртяха и му придадоха някакъв оттенък, преди да стане отново сив. Намръщи се, погледна към календара на стената и натисна копчето.
Вратата избръмча, аз я отворих с кофата и влязох вътре с наведена глава.
— Подранил си тази седмица — каза пазачът, без да откъсва поглед от списанието.
— Ще пътувам извън града в петък. Искам да приключа по-рано — казах.
Опитах се да поддържам тона на гласа си колкото може по-монотонен и сив. За моя изненада това се получи. Не съм добър лъжец или актьор, но вероятно по някакъв незнаен начин отварата ми помагаше и в това. По адрес на Боб бих казал, че е голям досадник, но си разбира работата.
— Както искаш. Подпиши се тук — каза отегчено пазачът и ми подаде през цепката на прозорчето един тефтер с молив. Обърна една страница от списанието и ми показа снимката на една атлетично сложена жена, която изпълняваше нещо напълно невероятно анатомически със също толкова невероятно атлетичен млад мъж.
Поколебах се. Как, по дяволите, трябва да се подпиша на влизане и излизане? Имам предвид, че колкото и добра да е отварата на Боб, едва ли ще промени подписа ми, след като го положа върху хартията. Погледнах към вътрешната врата, след това към часовника на стената. Да върви по дяволите. Нямах време да се мотая. Наведох се над гишето и надрасках нещо напълно нечетливо в тетрадката за посещения.
— Има ли някакви проблеми тази вечер? — попитах аз.
Пазачът изсумтя, обръщайки списанието настрани.
— Само този богаташ, дето го доведоха преди малко. В началото крещеше, но сега не се обажда. Сигурно премисля в какво се е забъркал.
Той взе тетрадката, хвърли и безразличен поглед и я окачи на нейната кука до редицата черно-бели монитори.
Аз се наведох към тях и прекарах един поглед по екраните. Очевидно всеки получаваше образ от отделна камера, защото те показваха идентична сцена, с тази разлика, че актьорите не бяха същите — малка килия, два и петдесет на два и петдесет, едната стена изцяло от решетка, останалите три от бетон, легло, тоалетна и една-единствена врата. На две трети от мониторите имаше залепена книжна лента в долния ъгъл, на която с черен маркер беше написано някакво име, като ХАНСЪН или УОШИНГТЪН. Прегледах бързо редицата монитори, докато открих един от долния ред, на който пишеше МАКФИН. Вгледах се в него, образът беше неясен и пълен със смущения, но съвсем добре се виждаше какво става.
Килията беше празна.
Във въздуха имаше много прах. Решетестата стена липсваше, очевидно изтръгната от бетона и захвърлена настрани. На пода ясно различих шортите на Макфин.
— По дяволите — изругах тихо.
На съседния монитор нещо мръдна. На лентичката пишеше МАТСЪН и в края на леглото, притиснат в ъгъла, седеше небръснат, изгладнял тип по бяла тениска и сини джинси. Устата му беше отворена и гърдите издути, като че ли викаше, но нищо не можех да чуя заради подсилената врата и дебелите стени. Нещо се мярна пред камерата, някаква огромна и неясна форма, и Матсън вдигна тънките си ръце, като че ли да се предпази от нещо огромно и бързо, което премина през решетката, подобно на куче през изгнила ограда, и го погълна.
По екрана се мярна някакво бързо раздвижване на фона на смущенията, след което по сивите стени и пода на килията се разплискаха черни капки, като че ли някой бе разклатил шише с кола и беше напръскал стените с нея. Огромната форма изчезна и след нея остана само една гърчеща се кукла с разкъсана плът и окървавени дрехи. Матсън се беше вторачил в камерата и угасващият му поглед се срещна с моя — след това подскочи веднъж и притихна.
Всичко се разигра само за три или четири секунди.
Като обзет от някаква хипноза, погледът ми се плъзна и по останалите монитори. Затворниците бяха наскачали напред и крещяха, опитвайки се да видят какво става. Досетих се, че те не могат да видят нищо — само чуват. Нямаше да добият представа в какво се е превърнал Макфин, докато не мине през решетките на техните килии.
Обзе ме ужасен и влудяващ страх, който ми върза езика. Създанието беше преминало през решетката на килията, като че ли беше направена от евтина пластмаса, и бе убило безмилостно. Погледнах мъртвите очи на Матсън, кашата, в която бяха превърнати вътрешностите му и разкъсаните парчета месо и кости, останали от дясната му ръка и крак.