Небеса, казах си аз. Какво търсиш тук, Хари, на същото място с чудовището?
Друг монитор повтори сцената от преди няколко секунди и чернокожият мъж, наречен КЛЕМЕНТ, бе повален от създанието и се разкрещя, преди да умре. Гледката отключи някакъв първичен, древен страх, страх да бъда открит в скривалището ми, да бъда заклещен в някакво място, където няма спасение от създанието с остри зъби и убийствени челюсти, дошло тук, за да ме изяде. Същата примитивна, оголена част от мен пищеше, гърчеше се и крещеше, и заповядваше на разума ми да се обърна веднага и да бягам — бързо и надалече.
Не можех да тръгна. Трябваше да направя нещо.
— Виж! — казах аз и посочих мониторите. Пръстът ми трепереше и гласът ми прозвуча призрачно. Опитах отново, забих пръст в мониторите и почти изкрещях на пазача: — Виж!
Той ме погледна, наведе глава и се намръщи. По лицето му избиха някакви отсенки на цветове, но това вече не беше важно. Продължих да соча мониторите и се опитах да стигна по-близо до тях.
— Виж екраните, за бога, човече!
В гласа ми звучаха високи нотки на паника. Притиснах се възбудено към мониторите и се разкрещях.
Естествено, трябваше да се сетя. Магьосници и технологии не си пасват — особено когато сърцето на магьосника бие до пръсване като баскетболен стадион и вътрешностите му треперят. Мониторите избухнаха от смущения и сняг и понякога показваха картина, понякога не.
Пазачът ми хвърли недоволен поглед и се обърна да погледне към мониторите. Той премигна пред тях, докато един мъж, наречен МЪРДОК, загина сред трепкащия неясен образ.
— Какво, по дяволите, им стана на тези джаджи? — оплака се пазачът и свали очилата си да ги изтрие. — Непрекъснато им има нещо на проклетите камери. Кълна се, че не струват парите, които харчат за поправката им.
Отдръпнах се ужасено от мониторите.
— Те умират! — казах аз. — За бога, трябва да изкараш навън тези хора, преди да ги убие всичките.
Пазачът кимна.
— Аха. Не виждаш ли, че общинарите искат само да покажат колко са умни?
Погледнах го за секунда, а той си сложи само очилата обратно и ми отправи любезна, но отегчена усмивка.
Цветовете му станаха отново черно-бели, а аз сигурно съм изглеждал като някой стар, глупав и скучен чистач. Отварата беше направила думите ми да звучат така, че пазачът да ги възприеме без коментар, като тези скучни приказки, които си разменяме с деветдесет процента от хората. Отварата беше фантастична. Даже прекалено добра.
— Погледни мониторите — изкрещях аз, разстроен и уплашен. — Той ги убива.
— Мониторите не ти пречат да си свършиш работата — успокои ме пазачът. — Ей сега ще ти отворя.
И той натисна някакво копче зад плексигласовия прозорец и бронираната врата, която водеше към коридора с килиите, избръмча, щракна и се отвори на десетина сантиметра.
Откъм килиите се разнесоха писъци, толкова високи, ужасни и панически, че не бихте повярвали, че излизат от човешко гърло. След това се чу някакъв чудовищен шум от изтръгване, скърцане на огънат метал и един от писъците достигна отчаяни височини, след което се размеси в странна бъркотия от звуци — разкъсване, раздърпване, бълбукане и строполясване. И когато това свърши, нещо огромно с кънтяща гръд изръмжа на по-малко от три метра от вратата.
Забелязах, че пазачът рипна и започна да вади пистолета си. Той се втурна от своята стаичка и отвори вратата, която водеше към преддверието, вероятно за да види какво става.
— Не — изкрещях му аз и се хвърлих към бронираната врата.
Не видях, а по-скоро усетих, че от другата страна на вратата нещо се насочва към изхода. Чувах дишането му, почувствах масата му да цепи въздуха и се хвърлих с рамо към вратата да я затворя точно в момента, когато лапата му със сила се вмъкна в процепа. Ръбът на стоманената врата се удари в нея. Тя беше нещо средно между животинска лапа и човешка ръка, увенчана с огромни черни нокти и потънала в тъмна, лепкава кръв. Създанието от другата страна на вратата изрева толкова силно и бясно, че беше едва поносимо.
След това започна да блъска вратата.
Първият удар беше пробен и въпреки че натисках с всички сили, все пак ме отхвърли назад и ботушите ми се плъзнаха по пода. Лапата се завъртя и ноктите внезапно се забиха в стоманата, и създанието стисна здраво ръба на вратата и започна бясно да я дърпа напред и назад.
— Помогни ми — изкрещях аз на пазача, опитвайки се отчаяно да затворя вратата.
Той погледна към мен за секунда и изведнъж възвърна цветовете си.