— Мърфи! — изкрещях аз. — Настрани!
Тя ме видя с насочената стреляща пръчка и очите и се разшириха диво. Върколакът отърси трупа на Кармайкъл от раменете си и прехапа пушката на две, като въртеше глава наляво и надясно. Мърфи изпълзя настрани по плочките и се пъхна в дупката, която преди това звярът бе направил.
Той хвърли един поглед след нея и завъртя глава, за да заръмжи към мен. Видях пурпурната светлина в очите му, докато фокусирах цялата ярост на света върху върха на пръчката, и изкрещях:
— Fuego!
Отразената светлина в очите на звяра изсветля почти до бяло и в тях се очерта една висока, тънка фигура в черно, потокът от енергия, широк почти колкото бедрото ми, се метна като копие от червена мълния по коридора и се стовари върху звяра. Звуците, които го придружаваха, приличаха на планински гръм и в сравнение с тях врявата и изстрелите наоколо бяха като детски шепот.
Силата повдигна върколака, захвърли го над ранените и стенещи по пода назад по коридора, през бронираната врата, през тухлената външна стена на зданието и чак навън в нощта, паднала над Чикаго. Но това не беше всичко. Копието отнесе върколака през улицата, през прозорците на зданието за осъдени и през няколко стени вътре, всяка от които се сгромолясваше с грохот на съборени тухли. Преди червеният пламък да угасне през дупката, която върколакът бе пробил, успях да мярна другата страна на зданието и светлините на отсрещната сграда.
Застанах в опръскания с кръв коридор, изпълнен със стенанията на ранените и воя на алармата. През дупките в стените на зданието проникваха сирените на «Бърза помощ». Строен чернокож младеж се изправи на крака на пода на килията, която върколакът беше разбил, и се загледа глупаво през дупката в стената, след това проследи цялото разрушение по коридора и каза:
— По дяволите!
И това прозвуча като някакво свято заклинание.
Мърфи се измъкна от дупката в стената и задъхано се простря на пода на коридора. Ясно виждах подутината на кожата на предмишницата и, където костта е била счупена. Тя лежеше побледняла, едва поемаща дъх, и гледаше към натрошеното тяло на Кармайкъл.
За известно време не можех нищо да направя, освен да стоя и да се блещя. Имаше още една дупка в стената, която върколакът бе пробил, за да се изпречи между двете групи полицаи и да им попречи да стрелят, за да не се наранят взаимно. Но може би те са стреляли въпреки това. Някои от лежащите долу мъже имаха огнестрелни рани.
А отвън, сред сирените, стоновете и градските нощни шумове, долетя протяжен, бесен вой.
— А, не, сигурно се шегуваш — въздъхнах аз.
Чувствах крайниците си като разбито желе, но въпреки това закуцуках зад ъгъла, където Руди продължаваше да стърчи, хванал в една ръка чашата, а в другата куклата на Снупи. Взех ги и двете и се върнах към коридора при втората дупка, направена от върколака.
Веднага намерих това, което ми трябваше — кръв във вътрешността на дупката, където звярът се беше забил. Неговата кръв беше по-плътна и тъмна от човешката и гребнах от нея в чашата, преди да се върна в коридора.
Разчистих малко място с крак, оставих настрани стрелящата пръчка, извадих тебешир от джоба си и очертах една окръжност на пода. Рудолф се приближи до мен, като клатеше напред-назад главата си заради ужасните трупове и локвите от кръв.
— Вие! За бога! Какво правите?
Тупнах Снупи по средата на окръжността, след което размазах кръвта на звяра по очите, устата, ушите и носа на куклата.
— Тавматургия — казах аз.
— Как-кво?
— Магия — поясних мрачно. — Създавам символична връзка между нещо дребно — кимнах към куклата — и нещо едро. Ще го направя в малък мащаб и то ще се осъществи и в голям.
— Магия — повтори Рудолф.
Погледнах го и му заповядах:
— Слез долу. Прати тук хората от «Бърза помощ». Хайде, върви. Прати ги тук да помогнат на ранените.
Момчето погледна към мен, после към Снупи и кимна с глава. След това се обърна и се затича назад по коридора.
Съсредоточих се върху заклинанието, което исках да направя. Трябваше да държа настрани от мен яростта и гнева, докато работя върху магията. Не можех да си позволя духът ми да е пропит със скръб, бяс и желание за мъст за убитите, за тяхната смърт и мъката, която ще обземе семействата им. Но Бог ми е свидетел, най-много исках да подпаля това създание и да го видя как изгаря навън.
Напомнях си, че вината не е на Макфин. Той беше прокълнат и не можеше да го упрекваме. Ако го убием, това няма да върне към живота мъртвите в този окървавен коридор. Но поне ще попречи тази нощ да загинат още хора.