А това можех да постигна, без да го убивам.
Всъщност беше по-добре, че не се опитвах да убия Макфин. Подобна магия изисква много енергия — повече, отколкото аз имах. Вероятно усилието, което щях да положа, за да ликвидирам върколака, щеше да убие и мен. Да не говорим, че подобно нещо ще разроши перата на Съвета — въпреки че технически Макфин не е човешко същество в момента. Убиването на чудовища не е изход за членовете на Съвета. Те не признават равенство в милостта.
И докато взорът ми започна да избледнява, започнах да си тананикам безсмислените срички на един тих музикален рефрен, опитвайки се да фокусирам енергията във вътрешността на кръга, който бях очертал около себе си. Едва по-късно осъзнах, че това е песничката Ubriacha, ubrius, ubrium[20] по коледни мелодии. Откъснах една лента от собствения си окървавен комбинезон и я увих около очите и ушите на Снупи. С краищата и вързах мъхестите му сладки лапички. След това и устата му като с намордник.
Чувствах как заклинанието набъбва и се готви и когато свърших, освободих енергията и разкъсах окръжността. Тя полетя в нощта, следвайки кървавите следи на върколака и усуквайки се около него, заслепи очите му, запуши ушите му, затвори челюстите му и осакати ноктестите му лапи. Заклинанието щеше да обърка и да спъне звяра с надежда той да намери място, където никой да не го безпокои, и ще му попречи да излива беса си върху хората от града. То щеше да изтрае до зазоряване. Енергията изтече от мен и ме остави празен, изтощен и замаян.
А край мен беше пълно с хора, униформени от «Бърза помощ», полицаи и парамедици, и пожарникари. Прекрачих окръжността, грабнах стрелящата пръчка и се затътрих слепешката навън.
Потресен, преминах покрай трупа на Кармайкъл. Мърфи се поклащаше напред-назад над него, плачеше и трепереше, а един полицай се опитваше да завие раменете и с одеяло. Тя въобще не ме забеляза. Мъртвият Кармайкъл изглеждаше спокоен. За минута се почудих дали има семейство и жена, на които ще липсва. Той загина, опитвайки се да спаси Мърфи от звяра. Загина като герой.
В момента в мен всичко беше празно. Героизмът нямаше смисъл. Чувствах се изгорен отвътре, сякаш огънят, който бях хвърлил върху създанието, беше изпепелил всичките ми благородни чувства и беше останала само разорана почва, върху която могат да разцъфтят само по-ярки емоции. Запрепъвах се край Мърфи и Кармайкъл и тръгнах да излизам от зданието. Смътно осъзнавах, че в бъркотията имах голям шанс да се измъкна навън, където Тера и Сюзан ме чакаха в колата. Никой не се опита да ме спре.
Стълбите бяха трудни за преодоляване и за момент почувствах, че искам да се просна и да си умра на първата площадка, но един услужлив стар пожарникар ми подаде ръка, за да стигна чак до първия етаж, и непрекъснато ме питаше дали имам нужда от лекар. Уверих го, че съм добре, и се молех да не забележи гривните на белезниците, които все още висяха на двете ми китки. Той не ги видя. Очите му бяха широко отворени от слисване като на всички останали.
Навън цареше хаос. Полицията се опитваше да въведе някакъв ред. Видях няколко камионетки с репортери да пристигат по улицата, докато много хора се тълпяха наоколо, опитвайки се да видят нещо. Стърчах слисан пред вратата и се чудех как ще сляза надолу по стълбите.
В този момент нещо топло и нежно застана до мен и пое част от теглото ми. Отпуснах се и затворих очи. Когато поех въздух, усетих аромата на косата на Сюзан и ми се прииска да завия и да се вкопча в нея, да се опитам да и кажа какво съм видял, да изчистя мръсотията от сърцето си. От всичко това се получи само един сподавен звук.
Чух, че Сюзан говори на някого и някой друг застана от другата ми страна, за да ми помогне да сляза по стълбите. «Тера», помислих си аз. Смътно си спомням как двете жени ме преведоха през бъркотията пред полицейското управление, край линейки и викащи хора, край полицаи, които се опитваха да избутат назад тълпата. Чух Сюзан да обяснява на някого, че съм пиян.
Накрая всичко се успокои и ние се движехме между колите на паркинга, а над нас от металните конуси се сипеше хладна светлина, хладен дъжд се стичаше по главата ми и мокреше косата. Вдигнах нагоре глава, за да го почувствам, и всичко наоколо се разлюля и заплува.
— Намерих те, Хари — прошепна Сюзан на ухото ми. — Само се отпусни, намерих те. Успокой се.
Така и направих.
Глава 20
Събудих се на някакво тъмно място. Изглеждаше като вътрешността на склад или на голям подземен гараж, черен, с гладък равен под и един-единствен сноп студена, остра светлина в средата, която идваше от невидим източник. Чувствах се ужасно и се огледах — бях покрит с драскотини, рани, белези от удари, кръв, превръзки, в лошо прилягащи дрехи. Не носех нито едно от приспособленията и уредите си и имах странното усещане, че болките и раните бяха далече от мен — напълно ясно ги съзнавах, но само мимоходом, сякаш нямаха никакво значение за мен.