— Мърф — казах аз кротко и клекнах до нея. — Небеса! Как успях да ти причиня това?
Сянката и не ме чу. Само продължи да плаче мълчаливо с горчиви сълзи.
Двойникът ми клекна от другата страна.
— Нищо, Хари — каза той. — Това, което стана в полицейското управление, не е по твоя вина.
— Как не — изръмжах аз. — Ако бях по-бърз, ако бях пристигнал там навреме или ако и бях казал истината още от самото начало…
— Но ти не си и казал — намеси се двойникът ми. — И си имал доста сериозни причини за това. Успокой се. Не можеш да върнеш миналото.
— Лесно ти е да го кажеш — изръмжах аз.
— Не, не ми е лесно — отговори кротко двойникът. — Съсредоточи се върху това, което предстои, не върху това, какво е трябвало да направиш. През цялото време се опитваш да предпазиш Мърфи, вместо да и помогнеш сама да се пази. Тя ще продължи да се бие с тези създания, Хари, и ти не можеш вечно да и бъдеш бавачка. Вместо да се правиш на пазач, по-добре действай като треньор и я вкарай във форма за това, което и предстои.
— Но това значи…
— Да и кажеш всичко — каза двойникът. — За Белия съвет, за Небивалото и всичко останало.
— Това няма да хареса на Съвета. Ако и кажа и те разберат, могат да сметнат, че тя застрашава сигурността им.
— А ако не и дадеш възможност да разбере с какво се бори, някой ще изяде главата и през една тъмна нощ. Мърфи е голямо момиче. Съветът ще трябва много да внимава, ако реши да се намеси. — Двойникът ми погледна за миг към Мърфи. — Освен това трябва да я каниш да излизате от време на време.
— Какво да правя? — попитах аз.
— Чу ме много добре. Ти се потискаш твърде дълго.
— Това звучи прекалено фройдистко за мен — казах аз и се опитах отново да изляза от кръга.
Този път ме спря образът на Сюзан — такава, каквато се появи на стълбите на полицейското управление — с високи токчета и костюм, елегантна и красива, с напрегнато от тревога лице.
— Мислиш ли, че ще успее да изкара добър репортаж от това? — попита ме двойникът.
— Удряш под пояса. Тя не излиза с мен за това.
— Може би да, а може би не. Но ти си задаваш сам този въпрос, нали? — Двойникът посочи демонстративно към себе си и към мен. — Това няма ли да те накара да зададеш още някои въпроси?
— Какви например? — попитах аз.
— Ами например защо не вярваш на никого? — каза двойникът. — Дори на Сюзан, която бе готова да се хвърли в огъня заради теб миналата нощ. — Повдигна ръката си с дълги пръсти и поглади късата си брада. — Мисля, че това има нещо общо с Илейн. Как смяташ?
И тогава тя се появи, високо момиче, осемнайсет или деветнайсетгодишно, непохватно като малко конче, с дълги ръце и крака, но обещаващо да стане изключително красива жена, с грациозни извивки на стройното тяло. Беше обута в мои джинси, отрязани малко над мускулестите и прасци, и носеше моя тениска, завързана над корема. Един пентаграм, идентичен на моя, но не толкова очукан, висеше над сърцето и, между скромните и гърди. Кожата и беше бледа, почти светеща, косата кафява — със златисти оттенъци на зряло жито, а в контраст с нея очите и бяха поразително буреносносиви. На лицето и грееше усмивка, а в очите и танцуваха потайни пламъчета, които и днес, след толкова години, ми спираха дъха. Илейн. Красива, жизнена и отровна като змия.
Отвърнах се от този образ нарочно, преди да се промени в онази Илейн, която видях за последен път — гола, окичена с вихрушка от цветни гирлянди, които придаваха на кожата и някаква дива аура. Устните и бяха оцветени в ярко, влажно червено и се кривяха в усукани, вълнисти изречения, докато тя пееше, застанала в центъра на своята окръжност. Магическите образи бяха предназначени да фокусират болка и бяс в осезаема сила, насочена да направи безпомощен неразумния младеж, докато неговият учител му предлагаше за последен път да изпие чашата с прясна, топла кръв.
— Това приключи много отдавна — казах аз с треперещ глас.
Двойникът ми отговори спокойно:
— Не е. Все още не е приключило, Хари. Докато се чувстваш виновен за смъртта на Джъстин и за падението на Илейн, то продължава да оцветява всичко, което мислиш и правиш.
Не отговорих нищо.
— Тя е все още жива — каза двойникът. — Знаеш го.
— Тя загина в пожара — казах аз. — Беше в безсъзнание. Не може да е оцеляла.
— Щяхме да научим, ако е умряла. Никога не откриха нейните кости.
— Тя загина в пожара! — изкрещях аз. — Тя е мъртва.
— Докато не спреш да спориш — каза двойникът ми и се появи пред мен — и не се изправиш с лице пред действителността, няма да можеш да се излекуваш. Няма да можеш да вярваш на никого. Това ми напомня…