— Но защо?
— Може би защото не искат да се осъществи проектът «Северозападен проход». Или защото е ненормален върколак, Хари, някой го е проумял и иска да го умъртви. Знаеш, че съществуват организации, които биха направили това — като например Venatori Umbrorum[21], които са членове на Белия съвет, или други, които са научили за това.
— Значи, смяташ, че не съм ги видял все още?
— Не си ги идентифицирал досега — каза моят двойник. — Но ще си държиш очите отворени, нали? Това ни навежда на следващата тема за обсъждане.
— Така ли?
Двойникът ми кимна.
— Оценка на опасността. Един куп създания те гледат право в лицето, а ти не ги забелязваш. Не искам да загинеш, защото си прекалено разсеян. — Той погледна настрани и се намръщи. — Времето ни почти изтече.
— Нямаше да е така, ако не беше такъв всезнайко.
— Майната ти! — каза двойникът ми. — Не забравяй Марконе. Ти го ядоса, като не прие сделката, която той ти предложи. Той мисли, че убийците ще дойдат и за него, и може би е прав. Уплашен е, а такива хора правят глупости — като например да повалят единствения човек, който има реален шанс да спре това, което става в града.
— Остави ме аз да се притеснявам за Марконе — казах аз.
— Аз съм ти и съм притеснен. След това идват полицаите. Някои от хората на Мърфи загинаха. Тя ще стовари ада, когато успее да излекува ръката си — и някой ще се сети, че ти си бил там, и като знам какъв си късметлия, те дори няма да си спомнят, че си предотвратил гибелта на още много хора. Ако срещнеш отново Мърфи и полицаите, внимавай да не те застрелят при опит да окажеш съпротива при арестуването ти.
— Ще внимавам — казах аз.
— Още нещо — каза двойникът. — Ти напълно забрави за Паркър и «Уличните вълци». Паркър иска да те убие, за да запази контрола върху своята банда.
— Да. Смяташ ли, че той е замесен в тази работа?
— Точно така — каза моят двойник. — Ти ще се криеш известно време и няма да бъдеш в апартамента си, но щом се покажеш на обществено място, Паркър ще тръгне по петите ти. И помисли. Той е наясно за истинските ти отношения с Марконе и е дребен чикагски гангстер. Вероятно между тях съществува някаква връзка, а ти си толкова глупав, че не си помислил за това.
— Небеса! — промърморих аз. — Като че ли положението не е достатъчно сложно. Не ме натискай!
— Поне сега ще се заемеш с това, вместо да си затваряш очите и да смяташ, че те не могат да те видят. Внимавай, Хари. Това е истинска каша и ти си единственият, който може да я оправи.
— Ти да не си ми майка? — попитах аз.
Двойникът ми щракна с пръсти.
— Това ме подсеща, че майка ти… — Той се прекъсна, огледа се наоколо с разочаровано изражение. — По дяволите!
А след това усетих, че някой разтърсва здравото ми рамо и доста грубо се опитва да ме събуди. Панически отворих очи и болката ме обзе отново с подновена сила. Всичко се завъртя в мозъка ми, докато се опитвах да включа на скорост.
Седях на седалката в колата на Сюзан. Движехме се по някаква магистрала, но дъждът замъгляваше панорамата и не можех да се ориентирам къде се намираме. Светещите цифри на часовника на таблото показваха, че е само няколко минути след девет. Бях спал по-малко от половин час. Около ранения ми крак беше увита стара плажна кърпа, а на лицето ми беше прохладно, сякаш някой току-що го бе избърсал.
— Събуди ли се? — извика Сюзан панически. — Събуди ли се?
— Буден съм — казах аз замъглено, опитвайки се да отворя очи. — Донякъде. Какво? Така добре ли е?
— Не е добре — обади се Тера от задната седалка. — Ако ти е останала още някаква сила, магьоснико, трябва да се приготвиш да я употребиш. Преследват ни.
Глава 21
Разтърках очи и измърморих няколко общи проклятия към тези, които ни преследваха.
— Добре, добре, дайте ми една минута.
— Хари — каза Сюзан, — бензинът вече е почти на нула. Не знам дали имаме една минута.
— Който бяга от дъжд, на град налита — изстенах аз.
Тера ми се намръщи.
— Какъв град? — След това се обърна към Сюзан. — Не мисля, че е адекватен.
Изръмжах и се огледах със замъглени очи.
— Това е метафора. Небеса, знаеш ли въобще нещо за човешките същества?
— Сигурни ли сте, че някой ни следи?
Тера погледна колоната зад нас.
— През две коли. И отново още три коли по-назад. Два автомобила ни преследват.
— Откъде знаеш? — попитах аз.
Тера ме изгледа с кехлибарените си очи и каза:
— Те се движат като хищници. Добре се движат. Усещам ги.