— Стига вече глупости. Както вече казах — продължих аз, — здравей, господин Паркър. Знам защо си тук. Чул си за караницата от някоя полицейска радиостанция и пристигаш при Управлението, за да ме потърсиш, нали? Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но няма да ти позволя да ме убиеш.
Сплескания нос се намръщи и каза:
— Как разбра, че…
Паркър го цапна с ръба на ръката си по устата и той млъкна.
— Господин Дрезден! — изръмжа Паркър и ме огледа от главата до петите. — Какво те кара да мислиш, че можеш да ми попречиш да те убия?
Усмихнах му се. Нали човек трябва да се усмихва на децата и идиотите.
— Не знам — изкисках се аз. — Може би защото, ако пристъпиш отвъд линията, аз ще стоваря върху вас нещо много по-лошо от това, което се случи с този пикап. И защото само след няколко минути полицията ще пристигне и ще се разправи с вас.
Внезапно пробягна някакво замъгляване, уличните лампи помръкнаха, дъждът стана още по-студен, но това премина за миг. Изтрих няколко капки кръв от клепачите си и се усмихнах отново. Не трябва да показваме слабостите си пред децата.
Паркър изкриви тънките си устни в усмивка. Зъбите му бяха развалени.
— Полицаите преследват и теб, Дрезден. Не ти вярвам.
— Щом пристигнат, смятам да изчезна мистериозно — казах аз. — Ей така, гледай, с магия. А вие…
За момент забравих какво исках да кажа. Нещо човъркаше мозъка ми, някаква подробност, която бях забравил.
— Усещам миризмата на кръвта ти, магьоснико — каза Паркър много спокойно. — Нямаш представа как мирише.
Паркър остана неподвижен, но жената издаде някакъв мяукащ звук и се притисна до Сплескания нос. Очите и бяха фокусирани настойчиво върху мен.
— Поеми я хубаво — успях да кажа аз. — Това ще ти е за последно.
Но усмивката ми изчезна. Някаква несигурност започна да се катери по стената от самоувереност, от която бях толкова доволен. Дъждът стана по-студен, светлината отслабна. Протегнатата ми лява ръка ме заболя, като болката тръгна от рамото, и тя започна да трепери. Болката отново извираше от всяка част на пребитото ми тяло.
Здравият ми разсъдък се върна внезапно. Отварата. Отварата ме изоставяше. Обзет от първоначалната еуфория, аз се бях насилил прекалено много. Разпръсването на аурата от ярост и лъст, която жената беше започнала да съсредоточава, беше цял подвиг, с който не бих се заел в нормално състояние. Имаше прекалено много неизвестни. Сърцето ми отново биеше ускорено и започнах да се задъхвам. Не можех да си поема достатъчно дъх, за да успокоя сърцебиенето.
Паркър и двамата му партньори се напрегнаха едновременно, без да си разменят видимо някакви сигнали. Отново виждах дивата енергия да се спуска надолу от дъждовните облаци към ликантропите. Кълна се, виждах как раните по телата им, получени от катастрофата, зарастват пред очите ми. Сплескания нос завъртя току-що счупената си китка, сви пръсти и ме погледна с мръснишка усмивка.
«Добре, Хари — казах си аз, — запази спокойствие. Не изпадай в паника. Трябва да ги задържиш, докато пристигнат полицаите, след което можеш да паднеш и да кървиш до смърт или да отидеш на доктор — което от двете боли по-малко.»
— Знаеш ли, Паркър — казах аз и в гласа ми се чувстваше някакво развълнувано треперене, което издаваше отчаяние, — нямах въобще намерение да идвам във вашия автосервиз. По дяволите, нямаше да бъда там, ако оня глупак на Дентън не беше ме насочил.
— Това вече няма никакво значение — каза Паркър. В гласа му се чувстваше спокойна увереност и той видимо беше отпуснат. Усмихна се и ми показа още от своите зъби. — Това е минало.
След това направи крачка напред и аз изпаднах в паника.
Вдигнах пръчката към него и изревах:
— Fuego!
Насочих цялата си воля в нея и нека Съветът върви по дяволите с неговата забрана да се убива чрез магия.
Нищо не се случи.
Погледнах с недоумение първо към Паркър, после към стрелящата пръчка. Докато ги гледах, пръстите ми се отпуснаха и гравираната с рунически знаци ясенова пръчка падна на земята, въпреки че се опитах несръчно да я хвана. Вместо това теглото ми натежа върху ранения крак, мускулите се стегнаха в нов спазъм, който обхвана с агонизираща болка крака ми. Огънах се и паднах напред в калта и тревите. Последните нишки на щита изчезнаха едновременно с това. Магията напълно ме изостави.