Паркър се изсмя гадно и дълбоко.
— Хубав номер. Знаеш ли друг?
— Само още един — изръмжах аз и претърсих джобовете за инструменти на комбинезона.
Паркър се приближаваше бавно и уверено и се движеше, сякаш беше трийсетина години по-млад. Пръстите ме боляха от студа, одраскани от асфалта, безсилни от всичките болки, драскотини и белези. Но дръжката на моя пистолет не беше трудна за намиране.
Извадих го, дръпнах назад ударника и го насочих към Паркър. Очите му се разшириха и той отпусна тежестта си на задния крак — не че тръгна назад, но престана да се приближава. Дори и прострян в калта, от един метър разстояние нямаше начин да не го уцеля, и той съзнаваше това.
— Не мислех, че си от тези, дето носят пистолет — каза той.
Дъждът беше прилепил косата му над очите.
— Само в особени случаи — отговорих аз. Трябваше да го забавя само за няколко минути, докато се появят полицаите. Вярвах, че ще дойдат — иначе бях мъртъв. Буквално. — Спри там.
Той не спря и направи още една крачка към мен.
Затова стрелях.
Пистолетът изрева и куршумът се заби в капачката на дясното му коляно. То експлодира с парчета от кости и кръв, кракът му се подви под него и той се строполи на калната земя. Примигна изненадано, но очевидно не усещаше никаква болка. Отдръпна се няколко метра назад и ме огледа изпитателно за миг.
Паркър подви крака и без да обръща внимание на съсипаното си коляно, се отпусна върху петите си, като опря лакти на бедрата, сякаш бяхме отколешни приятели, като държеше ръцете си така, че ясно да ги виждам.
— Ти си по-корав, отколкото изглеждаш. Да знаеш, че се опитахме да те пипнем до апартамента ти — каза той, сякаш току-що не бях се опитал да го застрелям, — но беше пълно с полицаи. По радиостанцията казаха, че си арестуван, но допускам, че си успял да избягаш. Подкупихме пазача на затвора да ни каже, когато те приберат. — Ухили се със щръкналите си зъби и имаше почти приятелски вид. — По дяволите, момче. Висяхме два дни в един бар на две пресечки от Управлението, надявайки се да те засечем, когато те поведат по стълбите. Като по поръчка.
Той ме посочи с пръст, сякаш стреляше, но после го обърна надолу.
— Съжалявам, че съм ви разочаровал — измърморих аз.
Опитвах се с всички сили да не се поддам на треперенето, студа и мрака. Знаех, че иска нещо, но имаше толкова неща, с които да се съобразявам — прекалено много рани, изтощение, прекалено много кръв по ръцете ми. Хвърлих един поглед край него и видях, че Сплескания нос и жената все още са на същото място и ме наблюдават с напрегнатото изражение на гладни животни.
Паркър се изкиска.
— Вместо това всичко живо в Управлението полудя. Стрелба, експлозии, като че вътре избухна война. Беше забавно да се гледа. И изведнъж ти залиташ по средата на цялата бъркотия, точно пред Полицейското, и две готини мацки ти помагат да слезеш по стълбите. Ние просто подкарахме след теб.
— Надявам се, че сте застраховани.
Пъркър вдигна рамене.
— Пикапът не е мой. — Той откъсна един дълъг стрък трева и го прекара по разбитото си коляно, докато се оцвети в червено от кръвта, след което го смачка между пръстите си. — Моите хора са край езерото тази вечер. Малко да изпуснат пара заради пълнолунието. Искам да те изправя пред всички тях. Имаш наистина лоша репутация, момко.
— Не можеш да имаш всичко, което пожелаеш — казах аз и отърсих влагата от очите си — дъждовни капки или кръв, не разбрах точно какво.
Усмивката на Паркър стана още по-широка.
— Има нещо, което не знаеш.
В далечината се чу вой на сирени, които бързаха по магистралата към нас. Най-сетне да направя нещо правилно.
— Така ли? — попитах аз, осмелявайки се да предвкуся радостта от победата.
Паркър кимна и погледна настрани.
— Зад теб имаше две коли.
И в този миг нещо удари дясната ми ръка, която изтръпна толкова силно, че пистолетът падна на земята. Погледнах нагоре и успях да видя, че друг един ликантроп от сервиза вдига водопроводна тръба, увита с лепенки, и я стоварва с всички сили върху мен. Жената изпищя и се втурна насам. Тя имаше обковани с желязо ботуши. Сплескания нос се затътри след нея и трябваше да се задоволи да използва дулото на пистолета си като тояга.
Паркър си остана на мястото, полюляваше се на петите си и наблюдаваше какво става. Можах да видя очите му. Кръвта ми опръска неговата буза.
Не искам и да мисля за това, което те направиха. Не искаха да ме убиват. Искаха само да ме заболи. И бяха много добри. Не можех да се бия. Не можех дори да се свия на топка. Толкова малко дух бе останал в мен. Чувах, че издавам задавени звуци, давя се в собствената си кръв, хълцам и повръщам в трогателна агония. Бих крещял, ако можех. Чувал съм за мъже, които не проронват и дума, когато ги изтезават, но аз не съм толкова силен. Тези успяха да ме пречупят.