В един момент разумът казва «стига толкова» и бяга като луд от цялата тази болка. Аз също се отправих натам и въобще не съжалявах, че стана така.
Смътно чух как Паркър им заповяда да ме оставят, когато спрях да мърдам. Той им потроши още няколко кости и те се отдръпнаха с яростно ръмжене. Отново стъпваше на крака си, въпреки че моят изстрел беше раздробил ставата му. По негово нареждане ме вдигнаха като чувал с картофи и ме отнесоха до една друга кола. Усукаха китките, глезените, лактите и устата ми със скоч-лента. След това ме хвърлиха в багажника.
Паркър се протегна и затвори капака. Едва имах сили да си движа очите. Просто гледах и ги оставях да се фокусират сами.
Видях лицето на човека зад волана на една кола, която премина бързо по пътя — най-обикновена кола, неразличима от останалите в града. Лицето беше младо, напрегнато, луничаво, с червена коса и големи уши.
Роджър Харис от ФБР. Червенокосият лакей на Дентън.
Колата премина, без дори да забави ход, а Харис не погледна към мен и не прекъсна зоркото си наблюдение. Не бях единственият, когото следят тази нощ.
Паркър затвори капака на багажника и ме остави в непрогледна тъмнина. Тръгнаха точно в момента, когато сирените достигнаха до изхода на магистралата. Колата на моите похитители се залюля и потегли рязко, а аз бях в такава абсолютна, болезнена и жестока агония, каквато никога не бях изпитвал досега.
И въпреки запушената ми уста, започнах да се смея. Не можех да спра. Смеех се и това звучеше, сякаш съм се задавил с помия.
Всички части на пъзела се наместиха.
Глава 22
От един момент нататък човек губи способността да извършва сложни неща, като например да мисли или да си държи очите отворени. Спуска се мрак и всичко спира, докато тялото или умът са готови да действат отново. Мракът дойде за мен и аз го посрещнах с благодарност.
Когато започнах да идвам на себе си, усетих мирис на моторно масло.
Това вече предвещаваше нещо лошо. Седях изправен, а гърбът ми се опираше на права метална греда. Китките и глезените ми бяха вързани с нещо. Вероятно скоч-лента. Подът под мен беше бетонен. Беше ми студено и се чувствах схванат. Но бях покрит с нещо меко, може би одеяло. Можеше да е и по-студено.
Най-напред се развълнувах от изненада, че съм жив.
След това ме полази студена, неприятна тръпка. Бях пленник. И докато бях такъв, оцеляването не беше сигурно. Всяко нещо по реда си. Първо да го направя сигурно. Да открия къде съм, да съставя план и да измъкна мършавия си магьоснически задник оттук.
В крайна сметка ще бъде много жалко да умра сега, когато разбрах кой ме е натопил в тази каша — а също и кой носи отговорност за неотдавнашните убийства, които не могат да се припишат на Макфин, защото и него са го натопили.
Затова отворих очи и се огледах наоколо.
Бях в бърлогата на врага — автосервиза «Пълнолуние». Беше мрачно и от това, което чувах, отвън продължаваше да вали. Бях заметнат с мръсно, но топло одеяло, което малко ме изненада. Имаше също една стойка с почти изпразнена пластмасова торбичка с нещо, което изглеждаше като кръв, която се стичаше на капки по една тръбичка зад мен, извън полезрението ми и вероятно свършваше в ръката ми.
Извадих краката си изпод одеялото. Бяха ги вързали със скоч-лента под и над коленете и около глезените. Някой беше превързал нахапания ми крак с чист бинт и беше обул отгоре окървавения ми чорап. Видях бинтове с най-различна форма и размер и макар че ми трябваше известно време, докато носът ми привикне, различих острата медицинска миризма на някакъв дезинфектант. Не усещах вече прерязаните халки на белезниците на Мърфи около китките си и те някак ми липсваха. Поне бяха нещо познато, макар и не много удобно.
И тъй, не само че бях жив, но се намирах в чувствително по-добра форма, след няколко часа сън и медицинската помощ, която бях получил.
Но това не обясняваше кой е направил това за мен. Нито защо.
Огледах мрачното помещение. Очите ми бяха вече свикнали, но въпреки това имаше места, твърде сенчести, за да проникне погледът ми в тях. Под вратата на офиса на шефа се процеждаше ивица жълтеникава светлина, а звукът на дъжда върху ламаринения покрив приличаше на нисък успокоителен рев. Затворих очи и се опитах да се ориентирам и да определя колко е часът по атмосферата и по звука на дъжда. Късен следобед? Ранна привечер? Не можех да кажа със сигурност.