Изкашлях се и установих, че гърлото ми е пресъхнало, но действа. Ръцете ми бяха вързани и нямаше начин да очертая окръжност. А без окръжност не можех да използвам никаква деликатна магия, за да се освободя — достъпна ми беше само шумната проява на сила, която действа отлично срещу върколаци и разни чудовища, но не е много подходяща, за да се освободя от няколко слоя скоч-лента, залепени на милиметри от нежната ми кожа. Магията беше изключена.
Разказвал ли съм ви за баща ми? Той беше илюзионист — не магьосник, а илюзионист, от тези, които се виждат по старомодните представления. Имаше черен цилиндър, бял заек, цял кош мечове и всичко останало. Обикаляше страната и изнасяше представления за деца и възрастни, като едва успяваше да изкара нещо. След като мама починала при моето раждане, татко трябваше сам да ме отгледа и направи всичко, което можа. Най-доброто.
Аз бях съвсем млад, когато той се помина (не вярвам на твърденията на Чонзагорот, докато не ги проверя по-отблизо) от мозъчна аневризма. Преди това успях да науча от него няколко неща. Той ме кръсти на имената на трима илюзионисти, първият от които в крайна сметка беше самият Худини. А едно от основните правила на Худини беше, че освобождаването винаги е по силите ви. Позитивно мислене. Вярно е, че едно човешко същество винаги може да се освободи, стига да има достатъчно време.
Единственият въпрос беше с колко време разполагах?
Скоч-лентата беше здрава и стегната — но тя беше и евтина, лесна за пренасяне и удобна за употреба. Макар и увита в многобройни пластове, не беше най-доброто средство за задържане на хора, защото иначе полицаите биха използвали скоч-лента вместо белезници и окови. Можеше да бъде преодоляна.
Започнах да търся начини да го направя.
Опитах с леко завъртане на ръцете и разбрах, че не са стегнати, колкото би трябвало. Усетих остра болка в предмишницата си и се досетих, че това трябва да е от иглата във вената. Бяха отпуснали лентата, за да вкарат иглата. Извих рамене, но това ми причини силна болка в раната. Лентата притискаше здраво китките ми и изскубваше косми от ръката ми с отчетлив звук, та се наложи да стисна зъби, за да издържа това мъчение.
Заради болката ми трябваха цели десет минути, докато успея да освободя китките и ръцете си. Извадих иглата от ръката си, защото си помислих, че през нея вливат във вените ми някаква смъртоносна течност. Сгънах няколко пъти ръце и накрая те бяха свободни.
Пръстите ми бяха изтръпнали и не ме слушаха много, но се заех с лентата около краката ми, опитвайки се да скъсам ръба от едната страна, така че просто да си сгъна краката и да се освободя с едно движение. Това ми струваше по-голямо усилие, отколкото си мислех, но накрая успях да сгъна крака, доволен, че комбинезонът попречи за отскубването на косми от коленете и бедрата (но не и от глезените). Краката ми са доста по-силни от ръцете и успях по-лесно и по-бързо да разкъсам пластовете скоч-лента.
Но не достатъчно бързо все пак.
Преди да се освободя от последната бримка, нещо щракна, вратата на офиса се отвори и се чуха тихи гласове и лекото звънтене на старомодна поп музика.
Паникьосах се. Не можех да избягам — глезените ми все още бяха вързани. Докато се освободя и се изправя, те щяха да скочат върху мен. Направих точно обратното. Завих се с одеялото, пъхнах ръцете си зад гредата и със същото движение грабнах венозната игла и я скрих в ръката си. След това наведох глава напред, сякаш все още спя.
— Не мога да разбера защо не му пуснем един куршум и не го изхвърлим — каза някакъв груб глас без никакви носовки — Сплескания нос.
— Глупак — изръмжа Паркър и гласът му стържеше като шкурка. — Първо, не бива да го правим, преди останалите да го видят, и второ, не и преди Марконе да има шанс да го срещне.
— Марконе — каза Сплескания нос с подсмъркване. — Какво общо има той с него?
Хубав въпрос, си помислих аз с наведена глава и отпуснато тяло, опитвайки се сънливо да помисля. Марконе ще дойде тук?
— На кого му пука? — отговори Паркър. — Трябва да го осигуря жив през този ден. Както и да е, аз го искам тук довечера. Не е проблем за мен.
Сплескания нос изсумтя.
— В Чикаго има много гангстери. Марконе е само един от тях. Но само едно обаждане от него и магьосникът получава отсрочка. Кой е този тип? Да не е губернатор?
— Винаги мислиш с гъза си. — Паркър отговори съвсем спокойно. — Марконе не е обикновен гангстер. За него управлението на Чикаго не е най-важното. Той върти бизнес из цялата страна и притежава хора от тук чак до седалището на губернатора във Вашингтон и обратно, а разполага с повече пари от Господ. Може да ни накисне, да ни разкара, да пусне полицията след нас, когато си пожелае. Не можеш да ядосваш такъв човек току-така.