— Трябваше да се прицеля по-високо — казах аз.
Паркър стисна челюсти.
— Късно е вече, момко. Играта приключи.
— Радвай се, докато можеш. Чух, че на твоите хора малко им е писнало от теб. Лана ще си забие зъбите и в теб, когато те свалят.
Ботушът му изникна неочаквано и ме удари по главата. Той ме отблъсна надясно и ако не бях стегнал ръцете си в последния момент, щеше да ме претърколи на пода и да разбере, че не съм вързан.
— Не можеш ли да кротуваш, а, магьоснико?
— Какво имам да губя? — отговорих му аз. — Да не би всички хора, които зависеха от мен, да са се обърнали срещу мен? Да не би да съм прекалено остарял, за да…
— Млъквай! — изръмжа Паркър и очите му добиха зловещ зеленикав оттенък в мрака. Той ме ритна отново, този път в стомаха. Изкара ми въздуха и трябваше да се стегна, за да продължа да говоря.
— Да се събуждаш по-скован всяка сутрин. Да ядеш по-малко. И да не си вече толкова силен, колкото едно време, а? Можеш да пребиеш старо куче като Сплескания нос, но ако се опиташ с някой от по-младите, те ще те смъкнат.
Планът работеше чудесно. Единственото, което ми трябваше, беше той да излезе от стаята, за да се успокои или да вземе нещо, с което да ме осакати, или още скоч-лента, каквото и да е. Вместо това Паркър се завъртя на пети, грабна една щанга за гуми и я вдигна високо, докато се обръщаше към мен.
— Мамка му на Марконе! — изрева той. — Мамка ти и на тебе, магьоснико.
Когато вдигна щангата над главата си, мускулите му се издуха под старата тениска. Очите му блестяха със същата животинска ярост, която бях видял предишната нощ у останалите ликантропи. Устните му се разтегнаха в дива усмивка и жилите на врата му се опънаха, докато се готвеше да ми нанесе смъртоносен удар.
Много ме е яд, когато планът ми се провали.
Глава 23
Стиснах зъби и ритнах с крака. Лентата около глезените ми поддаде, но беше твърде късно да направя нещо повече. Нямах време да се извъртя и да хукна, но поне направих едно движение. Едно от нещата, които правите, преди да умрете, предполагам.
— Господин Хендрикс — разнесе се нечий много твърд и спокоен глас, — ако господин Паркър не остави щангата след една-две секунди, моля, застреляйте го.
— Да, господин Марконе — отговори боботещият бас на Хендрикс.
Погледнах надясно и видях Джони Марконе — Джентълмена, застанал до вратата, облечен със своя сив италиански костюм. Хендрикс стоеше пред него и малко встрани, облечен в много по-евтин костюм, и държеше в месестите си лапи пушка «помпа» с къса цев и преработена пистолетна дръжка. Зейналата черна паст на цевта сочеше точно към главата на Паркър.
Паркър обърна глава към Марконе едновременно с мен. Стисна челюсти и очите му се свиха до гневни цепки. Премести тежестта на тялото си от единия на другия крак, като че се готвеше да захвърли щангата за гуми.
— Господин Паркър, това е пушка дванайсети калибър, предназначена за улични размирици — каза Марконе. — Запознат съм много добре с вашата особена устойчивост по това време на месеца. Оръжието на господин Хендрикс е заредено с тежки куршуми и след като няколко изстрела откъснат буквално килограми плът от вашето тяло и разкъсат повечето ви вътрешни органи, съвсем сигурен съм, че ще загинете. — Марконе се усмихна много любезно, докато Хендрикс щракна предпазителя на пушката и застана с разтворени крака, сякаш се готвеше да стреля и да го повали. — Моля — каза Марконе, — оставете щангата за гуми.
Паркър погледна обратно към мен и ясно видях звяра да беснее в очите му, сякаш искаше да извие и да се окъпе в кръв. Това ме ужаси и вътрешностите ми бяха сковани от леден хлад, който проникна чак до слабините. В него имаше повече ярост и бяс, отколкото в останалите членове на «Уличните вълци». Тяхното собствено безумно излизане извън контрол изглеждаше като детско избухване в сравнение с това, което видях в очите на Паркър.
Но той се контролираше. Смъкна бавно ръка и се отдалечи на две стъпки от мен, а аз въздъхнах облекчено. Не бях мъртъв. Все още. Ритникът ми не беше отхвърлил напълно одеялото от мен и аз продължавах да седя, опрян на гредата. Те не знаеха, че съм се освободил под грубата вълнена завивка. Не беше кой знае какво предимство, но беше единственото, с което разполагах. Трябваше да намеря начин да го оползотворя, и то бързо.
— Хората ми пристигат — изръмжа Паркър. — Ако опитате още с тези тежки заплахи, ще накарам да ви разкъсат.
— Те пристигат — съгласи се Марконе кротко. — Но все още ги няма. Странно как, но всичките им мотоциклети спукаха гуми. Имаме време да си свършим работата.