Чух стъпките му по бетонния под да се приближават към мен и го погледнах. Марконе срещна погледа ми без никакъв страх, мъж в разцвета на силите си, косата му леко посивяла на слепоочията, а безупречно ушитият костюм подчертаваше добре поддържаното му тяло въпреки напредването на годините. Очите му бях с цвета на избледнели доларови банкноти и непрозрачни като огледала.
— Здравейте, Джон — казах аз. — Пристигнахте навреме.
Марконе се усмихна.
— А пък вие имате особено поведение с хората, Дрезден — каза той, поглеждайки към смълчания Паркър с видимо удоволствие. — Трябва да прочетете една книга. Вече с голяма сигурност мога да предвиждам реакциите ви, но мисля, че това ще ви даде нов шанс.
— Шанс за какво?
— Днес получих едно телефонно обаждане — каза Марконе. — Някой си Харли Макфин успял да научи личния ми номер. Беше доста гневен. Каза, че знаел, че аз съм разрушил неговата окръжност и съм го накиснал, и щял да се разправи с мен тази нощ.
— Бих казал, че ще трябва да внимавате. Харли може да бъде много разрушителен.
— Знам. Гледах новините от Управлението тази нощ. Върколак ли е?
Примигнах.
— Как сте…
Марконе махна с ръка.
— Докладът, който сте изготвили за лейтенант Мърфи. За такива неща трябва да се плаща и те да се копират отново и отново. Не беше трудно да се сдобия с едно копие и аз.
Поклатих глава.
— Парите няма да ви откупят от Харли Макфин.
— Така е — каза Марконе. — А моите родители, мир на праха им, не бяха в състояние да ми оставят нищо, още по-малко вещи от сребро, иначе бих опитал да се справя сам. Нямам представа кой му е казал, че аз съм му навредил, но е абсолютно ясно, че той е убеден в това. Което ме води отново при вас, господин Дрезден. — Той бръкна в джоба на скъпото си италианско сако и извади сгънат лист хартия — договорът, който бях видял преди. — Искам да сключа сделка с вас.
Погледнах го мълчаливо.
— Същите условия като преди — продължи Марконе. — В добавка ви обещавам, давам ви думата си, че ще се погрижа да се преустанови натискът върху лейтенант Мърфи. Имам приятели в кметството и съм сигурен, че ще може да се направи нещо.
Бях готов да го пратя по дяволите, но си прехапах езика. В момента бях в клопка. Ако хукна да бягам, Паркър вероятно ще ме настигне и разкъса на парчета. А ако той не успее, Марконе само ще ме посочи с пръст и мечокът Хендрикс ще ме повали с куршумите дванайсети калибър.
А Мърфи, въпреки неотдавнашните ни недоразумения, беше приятелка. Или е по-точно да се каже, че въпреки случилото се напоследък аз все още бях приятел на Мърфи. Да и помогна да запази поста си, да намаля натиска от страна на политиците — не беше ли точно това, което ме накара да се забъркам в тази работа? Няма ли да ми е благодарна за това?
Не, помислих си аз. Не така. Тя не би искала подобна помощ. Магията би могла да приеме. Но помощ с пари, натрупани от човешки страдания, подкупи и измами е нещо съвсем друго. Макар и да изглеждаше така в своя сив костюм, пригладена прическа и грижливо поддържани ръце, Маркони не беше добър човек.
Моите ръце също не бяха чисти — но поне бяха свободни. Положението беше отчаяно и ставаше още по-лошо, докато чаках. Може би ще успея да извадя достатъчно магически сили, за да се измъкна от това.
Поех си въздух и се съсредоточих върху купчината разпилени инструменти и метални части върху един работен плот на шест метра встрани. Събрах нишките на волята си и усетих, че напрежението се покачва и се изкривява по някакъв неуловим начин, което никога не беше ми се случвало. Съсредоточих се върху целта си, върху устрема, който трябва да захвърли тези инструменти и части върху Марконе, Паркър и Хендрикс като безброй куршуми, и се молех да не бъда закачен от тях случайно и да бъда убит и аз. Нарушавах Първия закон на магията, ако някой от тях загине, и ще трябва да се разправям с Белия съвет по-късно, но кълна се в небесата, не исках да умра на този бетонен под.
Главата ми туптеше, но аз пренебрегнах болката, фокусирах се и извиках:
— Vento servitas.
Енергията, която бях събрал, се изплъзна от мен. Инструментите подскочиха и издрънкаха на мястото си — и всичко застина отново.
Пламъци избухнаха зад очите ми. Болката беше заслепяваща, аз поех дъх и наведох глава, борейки се да не падна на една страна и да покажа, че съм се освободил от скоч-лентата. О, небеса, болеше ме ужасно и стиснах зъби, за да не заплача. Гърдите ми се повдигаха и спускаха в опит да поема достатъчно въздух.
Примигнах през сълзи и се изправих отново срещу Марконе. Не можех да му позволя да види моята слабост. Не исках да разбере, че магията ми се е провалила.