— Интересно — каза Марконе, поглеждайки към тезгяха, а след това отново към мен. — Вероятно сте работили прекалено много — подхвърли той. — Въпреки това предложението ми остава, господин Дрезден. Иначе, вярвам ще ме разберете, вашето благополучие не ме интересува и ще бъда принуден да ви оставя тук с господин Паркър и неговите съдружници. Ако не дойдете да работите за мен, вие ще загинете.
Погледнах към Марконе и поех дъх да изплюя едно проклятие срещу него. Да вървят по дяволите той и цялата миризлива банда паразити! Любезни и ухилени копелета, които не ги е грижа за хората, чийто живот са съсипали и разбили, стига само бизнесът им да върви нормално. Ако трябва да загина тук, ще прокълна Марконе така, че най-страшните истории, които сте чували, ще изглеждат приятни сънища.
След това погледнах към Паркър, който наблюдаваше Марконе с подозрение, и премълчах проклятието си. Наведох глава да скрия лицето си. Беше ми хрумнала една идея.
— Той ще умре при всяко положение — изръмжа Паркър. — Той е мой. Въобще не е ставало дума да си тръгне с вас.
Марконе стоеше с ледена усмивка на устните.
— Не се захващайте с мен, Паркър — каза Марконе. — Ще взема каквото искам. Последен шанс, господин Дрезден.
— Това не влизаше в сделката — каза Паркър. — Той ми трябва. Ще го убия, преди да го вземете.
Паркър изви едната си ръка зад гърба, сякаш се почесваше. Погледнах край него към вратата на офиса и видях, че Сплескания нос се е свил под прикритието на вратата, напълно незабележим. Прекрасно.
— Няма нужда да се притеснявате, Паркър — каза Марконе със задоволство. — Той няма да приеме предложението ми. Предпочита да умре.
Вдигнах глава и доколкото можех, запазих неутрално изражение.
— Дайте ми писалка! — казах аз.
Марконе зяпна, а аз изпитах огромно удоволствие да видя изненадата на лицето му.
— Какво? — изненада се той.
Произнесох ясно всяка дума.
— Дайте ми писалка, за да подпиша договора. — Погледнах настрани към Паркър и продължих по-високо. — Готов съм на всичко, само да се махна от тези животни.
Марконе ме погледна за миг, след което посегна към джоба си. Виждах очите му и как оглежда внимателно изражението ми. В главата му скоростите се въртяха на високи обороти, докато се опитваше да проумее какво правя.
Паркър нададе внезапен яростен вик и захвърли щангата към Хендрикс, който се отклони на една страна, много бързо за човек с неговите размери, и вдигна оръжието си. Вратата на офиса рязко се отвори и Сплескания нос се хвърли върху едрия мъж. Двамата паднаха на бетонния под, борейки се да докопат пушката.
— Магьосникът е мой — изви Паркър и скочи срещу Марконе, който се изви като змия в скъпия си костюм и извади в ръката си един крив нож.
Той го размаха в дъга, която бе последвана от струя кръв от китката на Паркър и ликантропът започна да вие.
Аз скочих и хукнах като луд към вратата. Краката ми се клатеха и равновесието ми не беше добро, но все пак се движех отново и си помислих, че имам шанс да се измъкна навън. Зад мен отляво се разнесе ревът на пушката и червени, мокри капки покриха едната стена чак до тавана. Не спрях да видя кой е убит и дръпнах вратата.
Агент Филип Дентън стоеше на метър и половина от мен под студения есенен дъжд. Вените на главата му пулсираха и късата му коса беше мокра от влагата. До него стоеше шишкавият агент Уилсън в своя измачкан костюм и лъскава гола глава, а там беше и стройната, свирепа на вид жена — Бен — и под светлината на уличните лампи чувствените и устни се оголиха в някакво изненадано ръмжене.
Дентън примигна и присви сивите си очи.
— Магьосникът не бива да избяга — каза той спокойно и кратко. — Убийте го!
Очите на Бен блеснаха и тя изсъска нещо, пъхайки ръка под сакото си. Уилсън направи същото движение. Спрях полета си напред, паднах и хукнах обратно към зданието.
Но вместо да извадят пистолети под саката си, те внезапно се промениха. Стана много бързо, не както го показват на кино. В един миг имаше две човешки фигури, само след миг се появиха два огромни вълка, единият със сивата козина на Бен, а другият с кафява грива в цвета на оредялата коса на Уилсън.
Те бяха огромни, поне метър и двайсет дълги и достигаха на височина до кръста ми, без да се брои опашката. Напълно човешките им очи блестяха, както и оголените им зъби. Дентън застана между тях и очите му светнаха от някаква дива радост, след което изсъска и посочи с ръка към мен. Сякаш тласнати от това движение, вълците се хвърлиха напред.
Аз се метнах назад и треснах вратата след себе си. Чу се тежко тропане, когато те се блъснаха в нея. Забелязах някакво движение отдясно и легнах долу, миг преди Хендрикс да натисне спусъка. Пушката изригна пламъци, придружени със силен рев, и проби във вратата зад мен дупка с размерите на главата ми. Чувах също Паркър да ръмжи някъде отзад в мрака, промъкнах се напред, зад каросерията на някаква кола и хукнах наведен към задния край на сервиза.