Забелязах го в полумрака и нямаше съмнения каква е формата му. Лапа, огромна кучешка лапа ровеше пръстта и копаеше тясна дупка под стената, възпрепятствана само от парчетата бетон на това място. Чувах животинските звуци отвън, задъхано, яростно скимтене. Каквото и да беше, искаше да си прокопае път навътре, и го искаше много силно.
— Изкопай това — измърморих аз и с всички сили стоварих ключа върху лапата.
Чу се вик на болка и лапата се отдръпна изпод ламаринената стена. Последва ръмжене и лапата се появи отново, но аз я цапнах с ключа и резултатът беше същият. Чух яростно ръмжене от другата страна на стената и изпитах прилив на задоволство, когато се наведох достатъчно близо до дупката и казах:
— Аха. Дай още и ще получиш същото отново.
Отвън се разнесоха някакви звуци, скърцане на чакъл и неповторимият равен глас на Тера:
— Магьоснико — изсъска тя, — спри!
Примигнах изненадано и се наведох близо до дупката.
— Тера, ти ли си? Как разбра, че съм тук?
— Ти си единственият човек — изръмжа Тера, — който ще удари лапата, която се опитва да го измъкне от сигурна смърт. — Сепнах се от нова серия изстрели в отдалечената част на сервиза. — Ще им кажа да копаят отново. Не ги удряй по лапите.
— Те? — попитах аз. — Кои са те?
Тя не ми отговори. Вместо това ровещите звуци се подновиха. Погледнах през рамо към сервиза. Видях, че «Уличните вълци» излизат бързо през вратата и дупката в нея, която Марконе беше оставил при бягството си. На светлината на изстрелите от автоматично оръжие видях, че Дентън се е изправил над тялото на някаква мършава жена и стреля в нея, очевидно за да бъде абсолютно сигурен, че тя никога повече няма да се изправи. Имах достатъчно време да разпозная лицето на Лана, сега обзето от болка, а не от кръвожадна страст. Тялото и подскачаше и се гърчеше, докато Дентън изпразни остатъка от пълнителя си в нея. След това отново настъпи мрак.
Ровещите звуци продължаваха при краката ми — и внезапно се прекъснаха с лай. През полуизкопаната дупка чух серия от разярени изръмжавания.
— Тера — прошепнах толкова високо, колкото ми стискаше, — какво става?
В отговор се чу само едно ръмжене, последвано от силен лай, който стигна до далечния край на сервиза.
Хвърлих се зад кутията с инструменти и купчината боклук навреме, преди ъгълът, в който се криех, да бъде претърсен от сноп светлина.
— Това е оная кучка — изръмжа Дентън. — Роджър, иди отвън.
Разнесоха се шепнещи звуци и усетих изтръпване по гръбнака си. След това един гърлен, чувствен женски глас измърка:
— Паркър е все още тук. И оня магьосник. Подушвам ги.
— По дяволите! — изръмжа Дентън. — Магьосникът знае прекалено много. Уилсън, иди да помогнеш на Роджър.
— А аз, скъпи? — каза женският глас и премина в дрезгав смях.
Агент Бен звучеше, сякаш бе имала прекалено много секс, дрога и рокендрол и беше жадна за още.
— Ти и аз оставаме тук. Ще покривам вратата. Подгони ги към мен.
Жената измяука доволно.
— Ела с мен — подкани го тя. — Промени се. Знаеш, че го обичам много. И колко е хубаво.
Можех да си представя как се издуват вените на Дентън.
— По-разумно е един от нас да покрива вратата.
Но в тона му звучеше силно нежелание.
— Майната му на разумното — измърка Бен. — Ела с мен. Промени се.
— Не за това сме тук. Не беше това уговорката.
Бен издаде още един подчертано сексуален звук.
— Вече няма значение. Опитай я — подкани го тя. — Опитай кръвта.
Светлината се залюля и се отклони от ъгъла, в който се криех.
Поех риска да погледна. Агент Бен, опръскана с кръв, стоеше пред Дентън, осветена от падналото му на пода фенерче. Беше свила три пръста и ги пъхна между устните му. Дентън трепереше и очите му бяха свити и затворени. Той смучеше пръстите и, и в движението му имаше нещо застрашително еротично. Един от огромните зверове, предполагам Уилсън, стоеше наблизо и ги наблюдаваше с блеснал поглед.
Дентън издаде някакво ръмжене, хвана посивялата грива на Бен и наведе главата и назад така, че да може да изпие и оближе кръвта по нейното гърло. Тя се смееше и извиваше към него, огъвайки бедра с нетърпеливи движения.
— Променяй се — стенеше тя. — Хайде, променяй се.
Чу се някакъв радостен рев и с внезапно движение Паркър изникна от мрака. Едната му ръка висеше безполезна, а в другата стискаше голям нож. Блесналите му очи светеха с неистов гняв. Дентън и Бен го погледнаха, след това бръкнаха в пазвите си, трепнаха и се превърнаха в двойка кошмарни по размер вълци. Очите им светеха в заобикалящия ги мрак, челюстите им бяха разтворени и разкриваха увисналите им езици и ужасни зъби. Паркър се хвърли напред, развял мазната си коса, а трите вълка скочиха върху него.