Имах време подробно да наблюдавам всичко това. Силата и бързината му бяха направо шокиращи. Беше огромен, пъргав и не успях да си кажа молитвата. Далечните светлини хвърляха отблясъци върху зъбите му, когато той се приготви да ги забие в гърлото ми.
Глава 25
Козината на вълка беше опръскана с капки кръв, които бяха покапали върху него като дъжд. Чакълът на алеята лъщеше под слабата светлина на далечните улични лампи. Муцуната му, малко по-къса и по-широка от тази, която съм виждал по телевизията в «Царството на дивите животни»[24], беше изтеглена назад с черните устни, разпънати от кучешки зъби, напръскани с червено — като ментови бонбони. Очите му бяха сини, а не с типичните вълчи отсенки, и светеха налудничаво.
Имах време да видя всичките тези подробности, защото не се нуждаех от очите си за това, което исках да направя. Пъхнах ръка в козината на звяра, докато той се надвеси над гърлото ми, и я плъзнах надолу между предните му крака, ровейки с пръсти, докато накрая напипах това, което търсех — острите метални ръбове на токата на колана, стегната почти върху повърхността на неговата кожа. Докато челюстите му се приближаваха до гърлото ми, аз яростно разкопчах катарамата и усетих, че кожата му се разпаря на корема, след което силно дръпнах колана на една страна.
Внезапно козината на вълка се обели и под нея се показа сивото сако на Роджър Харис, съдебният експерт на местното бюро на ФБР, младежът с червена коса и големи уши. За миг се сви върху мен, мигайки от изненада над окървавените си устни.
— Махай се, върколак! — изревах аз и забих коляното си в слабините му. Ударих го здраво.
Харис изпъшка и се претърколи от мен, бъркайки в сакото си, но аз не го оставих да извади пистолета. Останах съвсем близо до него, за да не може да движи свободно ръцете си, хванах големите му уши и започнах да блъскам главата му в чакъла. Той се съпротивляваше няколко секунди, но аз го бях изненадал. Главата му се удряше в камъните отново и отново, и след десетина удара той се отпусна.
Пуснах ушите му и погледнах към Тера и вълците. Те го заобиколиха като стадо акули около ранен делфин и в очите им, в оголените зъби и побелелите от стискане на тръбите пръсти на Тера виждах жаждата за кръв. Обзе ме някакво безсилие. Достатъчно зле беше, че глутница кръвожадни животни вършеят из града — не ги исках в моя отбор.
— Назад! — изревах аз.
— Той е наш! — отговори Тера в същия тон. — Нарани членове на глутницата.
— Тогава защо не се погрижите за тях, вместо да си губите времето с този тип? — казах аз.
— Кръвта му ни принадлежи! — каза Тера и останалите потвърдиха това в хор с яден вой.
— Той вече нищо не може да ви направи. И да го убиете, на вашите приятели няма да им стане по-добре. Губенето на време може да ги довърши.
— Ти не разбираш, магьоснико — изръмжа Тера и останалите я подкрепиха в хор, оголили белите си зъби. — Ние така правим.
Изправих се бавно в цял ръст.
— Разбирам — казах бавно и много тихо, — че искате да ме ядосате още повече. — Срещнах погледа на Тера и силно изръмжах. Челюстите ме заболяха от стискането. — Стига толкова убийства. Ако го унищожите сега, по нищо няма да се различавате от тях.
— Не е вярно — каза Тера. — Аз ще бъда жива, а той — мъртъв.
— Не и ако ме разсърдиш. Няма да си жива.
Напрежението между нас се задържа още един миг, докато се гледахме втренчено.
По лицето и премина вълна от несигурност. Тя не знаеше, че съм изчерпал силите си в магически смисъл, а пък ме беше виждала да извършвам доста впечатляващи неща, за да се осмели да ме предизвика с лека ръка. Примигна и отклони погледа си, издавайки дълбок, мрачен звук.
— Както искаш, магьоснико — каза тя. — Не бива да си губим времето да враждуваме помежду си. Останалите от глутницата пристигат. А ние имаме ранени, за които трябва да се погрижим.
Кимнах и погледнах останалите три вълка, които ме бяха заобиколили.
— Някой друг? — предизвиках ги аз. Те се отдръпнаха и не посмяха да ме погледнат в очите. — Добре тогава — казах и се наведох да прибера пистолета на Харис и колана на вълчата козина. — Разполагате ли с транспорт?
— Да — каза Тера. — Джорджия.
Един от вълците — дългокрак, източен, светлокафяв звяр, потрепери и започна да обикаля в кръг, издавайки леки, скимтящи звуци. В следващия миг се усети полъх на енергия. Вълчицата потръпна и спря за миг с наведена глава. След това се отърси и светлокафявата и козина се смъкна от бледата и кожа и пред мен застана слабото тъмно русо момиче, което бях видял преди няколко дни в универсалния магазин, но този път без черните кожени дрехи. Джорджия се изправи на крака и каза: