— Не е нужно да си гений, за да се сетиш, че той ще бъде там, където очаква да се появи Макфин — казах аз. — За да е сигурен, че всички ще загинат и той ще бъде единственият, който ще докладва за това. Кажи му, че ще съм там. И че няма да може да се измъкне. Разбираш ли, хлапако?
Намалих натиска си и Харис изграка нещо утвърдително. Изправих се с пистолета в едната ръка и колана в другата. Видях, че погледът му се стрелна към колана, проследявайки го напрегнато и с някаква жажда.
— Защо ми казваш? — попита момчето. — Защо ни предупреждаваш?
Погледнах го няколко дълги секунди, преди да му отговоря със съвсем спокоен тон:
— Защото не харесвам това, което правите. И това, което сте. Не използвате властта, която ви е дадена. Тя използва вас. Превръщате се в животни. Служите си с диващина и страх, за да наложите ред и спокойствие. Сега е ваш ред да разберете какво е да те е страх.
Харис се изправи на крака и направи няколко стъпки назад. Червената му коса беше съвсем рошава, а по устата му имаше следи от засъхнала кръв. Очите му шареха наоколо.
— Коланът — каза той. — Дай ми колана.
— Забрави за него, момко — казах му аз. — Най-разумно е да се затвориш в стаята си и да почакаш, докато всичко приключи. Така или иначе, никога няма да използваш този колан.
Лицето му побеля и той направи крачка към мен. Насочих пистолета и той замръзна със свити юмруци.
— Няма да стигнеш далече с него — каза той с напрегнат глас.
— Щом изгрее луната — му казах аз, обърнах се бързо и се отдалечих от алеята, въпреки че обутият в чорап крак и накуцването вероятно разваляха малко образа ми.
На десет метра по-надолу Тера излезе от сенките и тръгна заедно с мен, достатъчно близко, за да ме подкрепи, ако падна.
— Не беше прав, магьоснико — каза тя.
Обърнах се към нея и тя посрещна погледа ми с бездушните си кехлибарени очи.
— Защо?
— Те не са се превърнали в животни. — Погледна назад през рамо и очите и се присвиха. — Животните не правят като тях. Те убиват, за да ядат, да защитят себе си или близките си и да опазят територията си. Не заради удоволствието. И за насладата от това. — Погледна ме отново. — Само хората правят така, магьоснико.
Намръщих се, но нямаше какво да и отговоря.
— Мисля, че си права.
— Естествено — каза Тера. Повървяхме мълчаливо още малко. — Ще се опиташ ли да помогнеш на годеника ми?
— Ще опитам — казах аз. — Не мога да оставя проклятието да отнеме още нечий живот.
Тя кимна с мрачен поглед.
— Той би искал това. Мисли за другите, а не за себе си.
— Струва ми се добър човек.
Тя повдигна рамене, но в жеста и внезапно пролича някакво безпокойство.
— Тези другите. ФБР. Те ще се опитат да те спрат.
— Да.
— И когато го направят?
— Не мога да им позволя да действат по този начин. Те са извън контрол. Не мисля, че могат да се въздържат да не убиват.
Не гледах към Тера, бях се съсредоточил в краката си.
— Когато започнат… — казах аз. — Когато започнат… струва ми се, че ще имам нужда от много човещина.
Глава 26
Двамата с Тера се отправихме към брега на езерото Мичиган. Там, на Четирийсет и девета улица, стоеше някакъв стар миниван със запален, леко потракващ двигател. Когато се приближихме, фаровете му присветнаха и шофьорът излезе, за да отвори страничната врата за нас.
— Хари? — каза жената. — За бога. Какво са направили с теб?
Тя се завтече насреща ми и когато се притисна към мен и пъхна рамото си под ръката ми, почувствах отново топлината на Сюзан. Беше с джинси, които подчертаваха дългите и крака, и червено сако, което отиваше на тъмната и кожа. Косата и беше вързана на конска опашка и това правеше шията и още по-стройна и нежна. Сюзан беше невероятно мека и топла, миришеше на чисто и на вълшебна женственост и аз се притиснах силно към нея. Всички болки и мъки, които бяха избледнели, се върнаха обратно, напълно осезаеми на фона на нейната топла и мека подкрепа. Бях доволен, че тя се чувства много по-добре от мен.
— Те са го били — обясни Тера, — но както ти казах, оставили са го жив.
— Лицето ти има вид на торба смачкани червени домати — каза Сюзан, докато ме разглеждаше внимателно, и чертите на лицето и се изопнаха.
— Това е най-сладкото нещо, което можеш да ми кажеш — измърморих аз.
Качиха ме в минивана, където вече се бяха скупчили Джорджия, Били и останалите членове на групата «Алфа». Двама от младежите — едно момче с мигащи воднисти очи и едно момиче с тъмна коса, лежаха по гръб и дишаха равномерно. Раните им бяха превързани с чисти, бели бинтове. Джорджия видимо беше грижовна лечителка. Всички членове на групата бяха облечени с тъмни прости халати, вместо в традиционните си костюми и аз изпитвах леко чувство на благодарност за това. Нещата бяха достатъчно странни, за да не трябва да пътувам в миниван, пълен с голи, леко откачени гимназисти.