От задната седалка се чу някакво съскане и аз хвърлих поглед през рамо натам. Тера дъвчеше своето парче месо. Очите и блестяха, устните бяха извити в ъглите, а дъхът и излизаше от ноздрите в нещо като почти безшумен смях.
Сигурното място се оказа една голяма къща край «Голд коуст», недалече от минидвореца на Марконе. Постройката не беше голяма според стандарта на съседните къщи, но беше все едно да кажеш, че бала сено не е много ядене според стандартите на слона. Сюзан вкара минивана през пролука във високия плет и пое по дългата бетонна алея, водеща до голям гараж за шест коли, чиито врати се отвориха величествено пред нас.
Скочих от минивана в гаража и погледнах към паркираните вътре мерцедес и шевролет събърбан[25].
— Къде сме? — попитах.
Тера отвори страничната врата на минивана и Джорджия, Били и другият младеж излязоха, помагайки на ранените върколаци. Джорджия се протегна, което раздвижи по интересен начин хавлията и, и отметна с ръка гривата от светлокафява коса от лицето си.
— Къщата на моите родители. Те са в Италия още една седмица.
Потрих с ръка лицето си.
— Няма ли да възразят, ако си направим купона тук?
Тя ми хвърли още един отегчен поглед и каза:
— Не и ако почистим кръвта. Хайде, Били, да вкараме тези двамата вътре и да ги сложим на леглата.
— Вие влезте — каза той и спря погледа си върху мен. — Аз ще се забавя за минута.
Джорджия изглеждаше, сякаш искаше да му се опъне, но поклати глава и с помощта на другия младеж въведе двамата пострадали вътре. Тера, все още гола и абсолютно непритеснена от това, ги последва, хвърляйки един поглед през рамо към мен, преди да изчезне. Сюзан бързо се изпречи пред мен, донякъде запречвайки гледката, и каза:
— Имаш пет минути, Дрезден. След това идваш при мен.
— Аха — отговорих аз, след което Сюзан също влезе в къщата.
Останах в мрака заедно с Били, набитото, ниско момче с дебели очила. Той беше пъхнал ръце в джобовете на халата и се пулеше в мен.
— Всички магьосници ли — каза той — носят детски картонени корони? Или само при пълнолуние?
— А всички върколаци ли имат очила — отвърнах аз, сваляйки короната от главата си, — и ухаят силно на «Олд спайс»? Или само при пълнолуние?
Той се ухили, вместо да се обиди.
— Бързо стопляш — каза той. — Винаги съм мечтал да мога и аз така. — След това протегна ръка към мен. — Били Бордън.
Разменихме си ръкостискането и той се опита да смачка дланта ми в своята.
— Хари Дрезден — представих се аз.
— Изглеждаш доста претрепан, господин Дрезден — каза той. — Сигурен ли си, че ще се справиш съвсем сам тази нощ?
— Не — отвърнах, обзет от внезапен прилив на откровеност.
Били кимна и повдигна нагоре очилата си.
— Значи, имаш нужда от нашата помощ.
И таз добра. Клубът «Мики Маус» иска да се хвърли на моя страна. Върколаци за проверка — Били, Джорджия, Томи, Синди…
— Няма начин — казах аз. — Категорично не!
— Защо не? — попита той.
— Виж какво, момче. Вие нямате представа какви са тези върколаци. Не знаете на какво прилича Марконе и никога не сте виждали нещо, подобно на Макфин, освен на кино. Но дори и да можете да се справите, какво ви дава право да се заемете с това?
Били взе въпроса ми на сериозно.
— Същото, което и теб, господин Дрезден — каза той.
Отворих уста. И отново я затворих.
— Знам, че ми липсват много знания в сравнение с теб — каза Били. — Но не съм глупав. Имам очи. Виждам неща, за които хората се преструват, че не съществуват. Цялата страна е полудяла по вампирите. Защо, по дяволите, да няма и истински вампири? Знаеш ли, че бруталните престъпления са нараснали с почти четирийсет процента през последните три години? Само убийствата са се удвоили, особено в гъстонаселените градски части и в изолираните селски райони. Отвличанията и изчезванията са скочили с почти триста процента.
Примигнах срещу момчето. Не знаех истинските числа. Бях чувал Мърфи и други полицаи да казват, че положението по улиците е станало по-лошо. И дълбоко в себе си съзнавах, че светът става все по-мрачен. По дяволите, това беше една от причините да правя разни идиотски неща, като тези, които исках да предприема тази вечер. Собственото ми усилие да поддържам огъня на факлата.
— В известен смисъл съм песимист, господин Дрезден. Мисля, че хората не са способни да се нараняват толкова лошо. Имам предвид, че дори криминалните престъпници да се опитат, не биха могли да увеличат продукцията си с триста процента. Чувам разни истории, чета понякога жълтата преса. Ами ако свръхестественият свят се връща отново? Защо това да не е причината за нещата, които се случват напоследък?