— А ако наистина е така? — попитах го аз.
Били ме погледна, без да срещне погледа ми.
— Някой трябва да направи нещо. Аз мога. И трябва. Затова ние от «Алфа» сме тук. Тера ни даде шанс да направим нещо, когато дойде при нас заради Северозападния проход, и ние се навихме.
Погледнах момчето. Бих могъл да споря с него, но нямаше смисъл. Познавах аргументите му. Самият аз ги споделях. Ако бях десет години по-млад, трийсетина сантиметра по-нисък и няколко килограма по-тежък, и аз бих могъл да говоря такива неща. И трябваше да призная, че момчето притежаваше сили. Да се превръщаш във вълк, не е евтин трик. Но си имах моята гледна точка и тя беше, че не искам неговата кръв по ръцете си.
— Не мисля, че си готов за висшата лига, Били.
— Може би — каза той. — Но няма никой друг в кошарата.
Трябваше да му призная, че притежаваше решителност.
— Може би трябва да пропуснеш този случай, за да доживееш до друга битка в бъдеще. Всичко може да завърши много зле и ако стане така, върколаците, с които се разправяхме край брега, ще дойдат тук за вас. Някой трябва да остане с ранените и да ги пази.
— По-вероятно е, че ако се справят с теб, ще могат след това да се справят и с нас. Разумно е да обединим всичко, с което разполагаме на едно място. Заедно с теб.
Изсмях се.
— Всички яйца в една кошница?
Той поклати глава.
— Да заложим всичко на най-вероятния победител!
Вгледах се в него дълго и мълчаливо. Вярвах в неговата искреност. Тя просто извираше от него, както може да направи само някой напълно неопитен идеалист. Беше успокояващо и едновременно много страшно. Не, не невежеството му. Неговата невинност. Той нямаше представа срещу какво ще се изправи. Ако го оставя, щях да го повлека надолу с мен. Независимо от всичко, което беше видял тази вечер, щях да го изложа на един изцяло нов, брутален, кървав и опасен свят. По един или друг начин, ако оставех Били Бордън и неговите приятелчета, те нямаше да доживеят изгрева на слънцето.
Но опазил ме бог, той беше прав в едно — имах нужда от помощ.
— Всички, които ще дойдат, ще бъдат под моя заповед — казах аз и той пое дълбоко въздух и очите му светнаха. — Не и Тера. Вие ще правите каквото ви кажа и когато ви кажа. А ако ви наредя да бягате, тръгвате веднага. Никакви въпроси. Разбра ли?
— Разбрах — каза Били и ми хвърли един предизвикателен поглед, който никак не отиваше на едно лудо и невзрачно гимназистче, облечено в черен хавлиен халат. — Ти си умен мъж, господин Дрезден.
Изсумтях срещу него и тъкмо в този момент автоматичното осветление на гаража изгасна и ни остави в пълен мрак. Чу се някакво недоволно възклицание откъм вратата и лампите светнаха отново. Там стоеше Джорджия в цялото си грациозно великолепие.
— Били Бордън — каза тя, — нямаш ли какво друго да правиш, освен да стоиш тук в тъмното?
След което се приближи намръщено към него.
Той я изгледа спокойно и каза:
— Кажи на всички, че тръгваме. Под командата на Дрезден. Ако смятат, че ще се справят, да идват, ако не, да останат да пазят Синди и Алекс.
Очите на Джорджия се разшириха и тя извика възбудено. Обърна се към мен и ме прегърна с ръцете си, което събуди отново болката в рамото, а след това се завъртя към Били и направи същото. Той трепна, докато тя го прегръщаше, след което тя се изправи и отхвърли назад хавлията му, оголвайки едната страна на бледата му гръд. Трябва да се признае на момчето, че неговата твърдост се дължеше на здрави мускули, а на гърдите му се видя рана, хванала плътна кора, от която все още се процеждаха капки кръв.
— Какво е това? — каза Джорджия. — Идиот такъв. Защо не ми каза, че си ранен?
Били вдигна рамене и се загърна с хавлията си.
— Раната е затворена. Ще можеш да ме превържеш, когато се преобличам.
Джорджия изтрака със зъби притеснено.
— Не трябваше да се хвърляш в ноктите на този вълк. Прекалено бърз е.
Били и се ухили.
— Почти успях.
— Почти щеше да загинеш — каза тя, но тонът на гласа и омекна.
Забелязах, че ръката и продължаваше да почива на гърдите на Били, а той я гледаше с някакво очакване. Тя замълча и те продължиха да се гледат още малко. Видях как тя преглътна.
Помощ! Влюбени млади върколаци. Обърнах им гръб и се запътих внимателно към къщата.
Никога не съм бил вярващ. Това не бе съвсем точно. Вярвах, че има Бог или нещо съвсем близо до него, за да заслужава такова име — след като съществуват демони, трябва да има и ангели, нали? Ако има Дявол, някъде трябва да има и Бог. Но Той и аз никога не виждахме нещата по същия начин.