Острият студен вятър подухваше през клоните на дърветата. Листата шумоляха и върху мен падаха с леко потупване върху новото ми палто капки дъжд от дърветата. Те залепваха по кожата като малки перли и блестяха от лунната светлина на черния фон. Миризмата на богатата почва и мокрите камъни, се поемаше от вятъра и за момент имах чувството, че се намирам в гора, а не в частното имение на престъпен бос в северната част на Чикаго. Поех дълбоко дъх, малко успокоен от тази илюзия, и продължих да броя.
И да чакам.
Нищо не се случи. Нито вълци, нито някакви звуци.
Нищо.
Едва когато стигнах до сто, се изнервих, стомахът ми започна бавно да се свива и почувствах как по краката и ръцете ми се забиват ледени иглички. Къде беше Тера? Къде бяха вълчетата «Алфа»? Не може да им е отнело толкова време да се прехвърлят през оградата и да изминат разстоянието обратно до мен. Въпреки че имението беше огромно, това сигурно не беше нищо за светкавичната бързина на един вълк.
Тази вечер всичко се уреждаше прекалено гладко, помислих си аз.
Нещо беше се объркало. Аз бях сам.
Глава 29
"Сам."
Това е една от онези малки думи, които означават много. Като "страх". Или «вяра». Аз съм свикнал да работя сам. То си върви с професията. Магьосниците с моята сръчност и сила (поне на нейното обичайно ниво) са много малко и са разпръснати на голямо разстояние един от друг — може би не повече от двайсетина на територията на САЩ и малко по-нагъсто в Европа, Африка и Азия. Има обаче съществена разлика между това, да работиш сам, и да се изправиш срещу група врагове през една студена нощ, при това ранен и практически безпомощен. Трябваха ми десетина секунди, за да осъзная ясно тази разлика.
Страхът се настани трайно в мен. Страхът беше нещо, с което бях свикнал. Можех да мисля въпреки него и да се концентрирам върху опасностите. Ура за мен. Тялото ми реагираше по стария начин, раздвоено между желанието да бягам или да се бия, но все пак успях да укротя дишането си.
Разумното нещо беше да побягна, да се върна обратно при минивана и да накарам Сюзан да ме отведе много далече. При условие че успея да се изкатеря сам по стената, но поне бих могъл да опитам.
Но аз вече се бях обвързал. Бях тук, за да се преборя със силите на злото, каквито и да са те. Аз ги бях предизвикал, а не те мен. Освен това, ако Тера и децата бяха загазили, аз бях единственият, който можеше да им помогне.
Изправих се на крака, извадих пистолета и се запътих напред в посока, перпендикулярна на каменната стена зад мен. Гората беше гъста, платаните и магнолиите отстъпиха пред вечнозелени дървета с ниски остри клони. Промъкнах се между тях, доколкото мога, като се движех максимално тихо. Не мисля, че вдигах повече шум от вятъра, който караше клоните да се блъскат, събаряше листа и дъждовни капки. След малко, може би три или четири минути, стигнах до края на гората и се изправих пред владението на Джони Марконе — Джентълмена.
То беше великолепно, като излязло от някое списание за къщи и градини. В задния двор на Марконе имаше място за малко игрище за голф. Дълбоко навътре, в предната част на имението се издигаше огромната бяла къща на Марконе, ведра и безупречна, артистично осветена от десетина прожектора, а под задната фасада бе проектирана веранда, толкова обширна, че можеше да се използва за подиум за танци. Зад къщата една до друга се простираха осветени красиви градини, терасирани надолу по наклонения склон, който се спускаше срещу мен. В подножието му имаше долчинка, в която лежеше огромен бетониран плувен басейн, осветен под водата отдолу. Басейнът беше с неправилна форма и водата в единия край се вълнуваше от потока, който се вливаше в него.
Долчинката беше заобиколена от високи вечнозелени дървета, изправени като часовои, които криеха всичко в центъра. Две закръглени хълмчета украсяваха лявата страна на долчинката, едното от тях беше увенчано с нещо като старо светилище или храм с напукани и паднали на земята колони.
Цялата местност беше добре осветена както от сребристата луна, така и от лампи, разположени на стратегически места. Тревата беше безупречно поддържана и тук-там се издигаха дървета с небрежно великолепие, което може да се постигне само от армия скъпо платени градинари.