А казват, че престъпленията не носят пари.
Заех позиция зад една завеса от дървета и храсти и започнах да оглеждам внимателно и скрито околностите. Не се наложи дълго да чакам.
Забелязах някакво бързо движение под едно от дърветата на далечната страна на имението и някаква форма, вълк с тъмна козина, предполагам Били, изхвърча зад едно дърво към някаква тъмна форма на тревата, едва на десетина метра от мен. Напрегнах се и се наканих да се изправя от скривалището и да повикам вълка, докато тичаше.
В този миг на козината на вълка се появи една ярка точка червена светлина. След това се чу кух звук, нещо съвсем тихо, подобно на възпитано сдържана кашлица. Видях, че вълкът се метна в момента, когато една синя светкавица се заби в козината му и животното се претърколи на земята. Опита се за миг да се изправи отново на крака и посегна с челюсти към стреличката, която висеше на хълбока му. Загуби равновесие, наклони се на една страна и падна. Видях как гърдите му се повдигат и един от задните му крака се сгърчи в спазми. Стори ми се, че надникнах в очите на звяра, очите на Били, те се фокусираха върху мен за миг, след това потъмняха и погледът му стана празен.
— Добър изстрел — произнесе нечий дълбок напрегнат глас.
Сред пръстена от вечнозелени дървета нещо се раздвижи и там се появи Дентън, който се запъти през тревата към поваленото животно. Късата му тъмна коса беше все така старателно пригладена. Не можах да видя вените по челото му въпреки лунната светлина. В него имаше някаква едва доловима промяна. Вратовръзката беше разпусната, сакото — разкопчано. Движеше се не толкова със стоманена гъвкавост, а сякаш с някакъв огън в него. Имаше нещо животинско в сигурността и дивата му устремност, които не бяха толкова изразени преди, и това беше много по-показателно от другите външни промени в него.
Всички задръжки бяха изчезнали. Каквито и останки от съжаление или съмнения, които му бяха позволявали да държи под контрол себе си и до известна степен останалите върколаци, да бяха останали, се бяха изпарили след кървавата оргия в автосервиз «Пълнолуние». Това се виждаше във всяка негова черта, във всяка стъпка и във всяко проблясване на очите му.
Този човек се беше превърнал в хищник.
Иззад вечнозелените дървета се появиха и останалите върколаци: Бен, облечена само с бяла риза и сива официална пола, тъмните и крака бяха изпънати от мускули, релефно осветени от луната; Харис, чиито уши продължаваха да стърчат, бледата му кожа бе осеяна с лунички, а маниерите му издаваха безпокойство и жажда; Уилсън, все още в своя измачкан костюм, но с разкопчана риза, която показваше кожения му колан, впит в шкембето му. Той го поглаждаше с тлъстите си пръсти. Устата му бе разкривена в странна заплашителна усмивка.
Дентън се приближи по тревата до падналия вълк и го подритна с крак.
— Шест — каза той. — Преборихте ли шест?
— Шест — потвърди Бен гърлено. — Можем ли да ги изтребим вече?
Тя се залепи до Дентън, притисна се към него и оголи бедрото си.
— Още не — каза Дентън.
Той се огледа внимателно наоколо и аз проследих погледа му. Разпръснати в кръг с диаметър около петдесет метра имаше няколко тъмни купчини, които аз бях взел за буци пръст върху почвата, сенки, образувани от луната и осветлението. Погледнах отново и осъзнах със страх, че това не са никакви купчини. Това бяха моите съюзници, вълците. Тъмната купчина, към която Били се беше втурнал, издаде леко скимтене и ми се стори, че луната осветява светлокафявата козина на Джорджия. Огледах се и преброих падналите.
Шест. Не можех добре да различа коя от тях беше Тера, но преброих шест повалени вълка на терена. Всички до един, помислих си аз панически. Всички са хванати.
— Хайде — каза Харис напрегнато. — Майната му на Макфин, той няма да се яви. Да ги очистим всичките и да тръгнем за Дрезден.
— Ще си получиш колана скоро, момче — изръмжа Уилсън, докато пръстите му опипваха собствения му колан на шкембето. — Ако не беше толкова глупав да го загубиш…
Харис изръмжа и Дентън побутна Бен да застане между двамата мъже.
— Млъквайте. Веднага. Нямаме време за това, Харис. Трябва да подгоним магьосника, щом се появи. Уилсън, затваряй си тлъстата уста, ако искаш езикът ти да остане цял. Дръпнете се назад и двамата.
Мъжете издадоха недоволно ръмжене, но се отдалечиха на няколко стъпки един от друг.
Облизах си устните. Целият треперех. Пистолетът тежеше в ръката ми. Те бяха само четирима, помислих си аз. И едва на десет метра от мен. Можех да почна да стрелям веднага. Ако имах късмет, щях да ги поваля и четиримата. Те бяха върколаци, но не бяха непобедими.