— Така ви искам — каза Марконе. — Предлагам да започнете претърсването, докато аз се приготвя за господин Макфин. Не забравяйте, че искам Дрезден жив. Ако е възможно.
Гърлото ми се сви и ако не бях си задържал дъха, щях да изпищя. Какво, по дяволите, иска Джон Марконе от мен сега, след случката в автосервиза? Сигурно нищо добро. Нищо, за което бих си помислил. Проклятие. Нощта ставаше все по-призрачна.
— Разбира се, господин Марконе — отговори Дентън, може би малко прекалено любезно. — Имате ли предположения къде бихме могли да започнем да търсим?
Марконе не обърна внимание на сарказма, включи нещо на пушката и я насочи небрежно към очертанията на гората.
— Трябва да е някъде там.
Червената точка на лазерния лъч се спря на един лист, само на десетина сантиметра наляво от главата ми и тънкият пулс на страха в гърдите ми се превърна в ледена нишка на ужас.
Проклятие, проклятие, проклятие.
Глава 30
Ако хукна, ще ме открият и преследват, и вероятно ще ме разкъсат на парчета. Ако остана на място и се скрия, те пак ще ме открият и разкъсат или ще ме упоят и предадат на Джони Марконе. Жалък избор, но нямаше много да го подобря, ако продължавам да си натискам задника. Затова се поизправих на крака, прокрадвайки се навътре в гората, стискайки конфискувания пистолет в ръка.
— Чакайте — каза Дентън. — Чухте ли това?
— Какво? — попита Бен.
Усетих внезапно появилото се жадно напрежение в нейния глас и се опитах да не правя никакъв шум, докато ускорих крачките си назад към закрилата на по-гъстите дървета.
— Тихо — изръмжа Дентън и аз замръзнах на място. За момент вятърът и дъждът бяха единствените звуци в студената есенна нощ. — Тук — каза Дентън след миг. — Стори ми се, че чух нещо от тази страна.
— Може да е миеща мечка, катеричка или котка — подхвърли Уилсън.
— Не ставайте наивни — разнесе се гласът на Марконе, примесен с присмех. — Това е той.
Незабавно се чу щракането на затвор, който постави патрон в цевта.
— Напред — каза Дентън. — Така. Разпръснете се във ветрило и ще го пипнем. Внимавайте. Не знаем какво може да направи.
Гласът му прозвуча по-близко, докато говореше, и аз едва не хукнах.
Чу се хор от одобрителни възгласи и звукът от зареждането на още няколко оръжия. Стъпките се приближаваха към мен по тревата.
Тогава наистина хукнах, поизправих се и се затичах, приведен колкото се може по-ниско. Чу се вик и един пистолет изрева. Насочих полуавтоматичния пистолет нагоре от страх да не засегна Тера или някой от моите съюзници погрешка и натиснах спусъка два пъти. Изстрелите вероятно са ги изненадали, защото Дентън и останалите се прикриха зад близките дървета.
Навлизах все по-дълбоко в гората и се опитвах да си подредя мислите. Бях спечелил малко време, но за какво? Тичането ще ме изправи единствено пред каменната стена. Съмнявах се, че щях да мога да я изкатеря с изтръпналия си крак и ранено рамо. Единствено можех да се крия като заек из гората, докато ме хванат.
По дяволите, помислих си аз, не съм заек.
Крайно време е преследвачите да станат преследвани. Придвижих се напред и се огледах наоколо, търсейки подходящо място. Открих го почти веднага — вдлъбната навътре хралупа в основата на голямо дърво, и се пъхнах в нея, скрит като в гнездо в прегръдката на дървото. Наведох глава, за да скрия бледото си лице и блясъка на бялото на очите ми. И се ослушах.
Те се приближаваха спокойно и никакви светлинки не проблясваха в границите на периферното ми зрение. Може би Дентън и неговите хора бяха свикнали с тъмнината. Придвижваха се в начупена линия, на осем до десет метра един от друг и общо взето, напредваха успоредно един на друг. Доколкото можеше да се съди по шума от стъпките, за мой късмет бяха все още на два крака. Ако бяха се превърнали във вълци, щяха лесно да ме открият — на два крака обаче разполагаха със свободни ръце за оръжията си. Допускам, че всяко нещо има добри и лоши страни.
Затаих дъх, когато стъпките се приближиха. Бяха на три метра. След това на метър и половина. Храстите се раздвижиха, когато някой мина на половин метър от мен и няколко клонки ме удариха. Стъпките спряха и чух слаб звук, като смъркане. Помислих си за миризмата на новото ми кожено палто и стиснах зъби, а напрежението, което премина през мен, ме накара да се олюлея на краката си.
Изминаха още десет милиарда години. И тогава този, който беше спрял, тръгна отново и ме подмина. Бих въздъхнал облекчено, ако най-опасната част от плана ми все още не предстоеше.