Брашъновото сърце биеше оглушително. Освен това той се задъхваше. Това не можеше да е вярно. Всичко, което той знаеше за Вивачия и живите кораби, му казваше така. Но всички доказателства на прекупвача го убеждаваха в противното.
Младият Трел сви рамене и се изкашля в опит да освободи гърлото си.
— От капитана зависи. — Брашън намести късчето в устата си, за момент го притисна между зъбите. — Той взема тези решения. Аз — той потупа тояжката си — се занимавам с други неща. — И заместникът се усмихна към двамата.
— Ако дойдете в Заграба, ще мога да ви предложа далеч по-широк асортимент. — Фолдин отново се връщаше към обичайната си роля. Тя доведе обратно и усмивката му. — Там се намира складът ми. Последното Кенитово пътуване ми донесе много стока, макар че малко от нея е дошла от самия жив кораб. Той пренасял предимно роби. Тях той освободи. Избрал е да запази офицерските помещения непокътнати, а останалата част от кораба да възстанови. Още не приема посетители, но разбрах, че капитанската каюта била особено изтънчена.
Капитан Фини изсумтя неопределено. Брашън застина. В очите на капитана му пламтеше интерес. Отдаваше му се възможност да види пленен жив кораб, може би дори да разговаря с него. С такива доказателства и покрай уверенията на Фолдин, че картината е единственият трофей от завземането, Фини най-вероятно щеше да я купи. Редкостта винаги донасяше печалби.
— Задели картината — прочисти гърло капитанът. — В трюма има известна празнина, едно пътуване до Заграба ще я запълни. Ако живият кораб действително е там и историята ти се окаже вярна, ще купя картината. Сега да говорим по същество. Имаш ли още гоблени като онези, които ми продаде миналата година?
Ударите на чуковете се сливаха със стърженето на триони. Целият кораб бе обгърнат от миризмата на стърготини и пресен лак. Робите, изпълвали трюма и палубата на Вивачия, сега бяха заменени с дърводелци и корабостроители. Уинтроу трябваше да заобиколи един от работниците, заел се да нанася лак върху рамката на вратата, и едва не се сблъска с чирак, понесъл калъпи восък.
Корабът биваше възстановяван с удивителна бързина. Щетите от робското въстание почти бяха изчезнали. Трюмовете бяха почистени — не просто изстъргани, а и освежени с ароматни треви. Много скоро единствено кървавите петна щяха да останат върху дъските. Никаква шкурка или четка не можеше да накара магическото дърво да забрави.
Соркор непрекъснато надзираваше възстановителната работа. Неговият глас бе привикнал да издава нареждания, работниците се подчиняваха бързо. Присъствието на Ета не беше чак толкова изтъкнато, но бе не по-малко властно. Тя не изразяваше присъствието си с крясъци, ала нейните тихи нареждания биваха изпълнявани със същата готовност. Моряците просияваха под нейните похвали. Уинтроу я наблюдаваше тайно. Той бе очаквал, че тя ще бъде хаплива и саркастична. Тъй често той бе изпитвал остротата на езика ѝ върху себе си, че бе сметнал тази сопнатост за неин обичаен характер. Впоследствие той откри, че тя е спокойна и умее да убеждава. Освен това бе забелязал предпазливостта, с която тя се стараеше да получава своето, без да наскърбява авторитета на Соркор. Когато заместникът и любовницата на капитана бяха близо един до друг, те демонстрираха и дружество, и съперничество. Това отношение бе интересно за Уинтроу. Тези двамата бяха обединени от Кенит.
Как можеше един човек да притежава непоклатимата вярност на съвсем различни хора? Една от най-често използваните поговорки в манастира гласеше: „Ръката на Са е способна да обгърне всеки инструмент.“ Тя биваше изричана най-често в моментите, когато някой новопостъпил, който до този момент не бе се отличавал с нищо, проявеше талант. В крайна сметка Са отдаваше ценност на всички неща. Единствено човешките ограничения не позволяваха осъзнаването им. Може би Кенит наистина беше инструмент на Са и осъзнаваше съдбата си. Сигурно и по-странни неща се бяха случвали на света.
Той почука веднъж върху възстановената врата и я отвори. Напук на слънчевите лъчи, влизащи през илюминатора, каютата изглеждаше мрачна.
— Хубаво би било да отвориш прозореца, за да влезе свеж въздух — каза юношата и остави подноса си.
— Затвори вратата — тросна се баща му. Той спусна крака на пода, прозина се и се надигна. Смачканото легло под него запази очертанията на тялото му. — Какво си ми донесъл този път? Питка, замесена със стърготини и пълнена с дървояди?