Кайл хвърли един поглед към вратата, надигна се и я затвори сам.
— Супа от ряпа и лук и житен хляб — отвърна Уинтроу. — Същата храна, каквато всички останали ще ядат днес.
Кайл Хейвън изсумтя, повдигна купичката и я разбърка с пръст.
— Супата е студена — оплака се той и я пресуши, раздвижил брадясалото си гърло. Кога ли за последно се беше бръснал?
Мъжът свали купата и се обърса с опакото на ръката си. Забелязал погледа на сина си, бившият капитан изсумтя:
— Какво? Нима очакваш обноски от човек, държан като куче?
— Пред вратата вече няма пазачи. Още преди няколко дни помолих да ти бъде разрешено да излизаш на палубата. Кенит каза, че ти е позволено, стига аз да поема отговорност за тебе. Решението да останеш затворен тук принадлежи единствено на теб.
— Иска ми се в тази каюта да имаше огледало, за да видя наистина ли съм толкова глупав, колкото си мисля — горчиво отвърна баща му. Той грабна едно от хлебчетата и го прокара по вътрешността на опразнената купа, преди да отхапе. — На теб това ти харесва, нали? — запита той между два залъка. — Ще можеш да пристъпваш гордо-гордо край мен на палубата и в един момент да се престориш на изненадан, когато някой негодник ми забие нож между ребрата. Тогава ще си се отървал от мен веднъж завинаги. Не си мисли, че не се досещам. Това е истинската цел. Само че на теб не ти стиска да го сториш сам. Не, моля ви, не искайте това от момчето с роклята. То се моли на Са, премигва с влажни очи и заръчва на други да му вършат работата. Това какво е?
— Чай от елша. Ако толкова исках да се отърва от теб, щях да го отровя.
Уинтроу сам се стресна от безсърдечния сарказъм в гласа си.
Чашата застина по средата на пътя към отливането. Кайл се засмя дрезгаво.
— Не, не би го сторил. Не и сам. Ще накараш друг да сипе отровата, за да можеш да се преструваш, че ти нямаш нищо общо. Ще можеш да хленчиш, че вината не е твоя, а когато изпълзиш обратно при майка си, тя ще ти повярва и ще ти позволи да се върнеш в манастира.
Уинтроу стисна устни. Аз се намирам в една стая с луд, напомни си той. Разговорът с него няма да му върне разсъдъка, умът му вече е засегнат. Само всемогъщият Са е способен да го излекува.
Тези мисли му възвърнаха част от търпението. Той се опита да вярва, че не в израз на опълчване прекосява каютата, за да отвори прозореца.
— Затвори го — изръмжа баща му. — Да не мислиш, че искам да дишам вонята на това пропаднало селце?
— Тя не е по-лоша от твоята смрад, която е изпълнила каютата — възрази Уинтроу и се отдръпна от прозореца. Сега той стоеше край сламеника си, рядко използван, и малкото вързопче със собствени дрехи. Официално той споделяше тази стая с баща си. В действителност младежът бе прекарал повечето нощи на палубата край Вивачия. Тази позиция го доближаваше смущаващо до мислите ѝ, а чрез тях — до сънищата на Кенит. Ала дори това бе за предпочитане пред злостното и непримиримо присъствие на баща му.
— Той за откуп ли ще ни предложи? — неочаквано каза Кайл Хейвън. — Ще може да вземе добри пари. Майка ти би могла да събере нещо, а Търговците също биха се присъединили, за да си върнат живия кораб. Той знае ли това? Знае ли, че би могъл да вземе добри пари по този начин? Трябва да му кажеш това. Изпратил ли е искане?
Уинтроу въздъхна. Този разговор му беше втръснал. Той се насочи към самата същина на проблема, надяващ се да сложи бърз край.
— Той не възнамерява да иска откуп за кораба, татко. Той възнамерява да го задържи. Това означава, че аз ще трябва да остана на борда. Не зная какви са плановете му за теб. Попитах го, но той не ми отговаря. Не искам да го ядосвам.
— Защо? Мен никога не си се боял да ядосаш.
Уинтроу въздъхна.
— Защото той е непредсказуем. Ако го притисна, той може да извърши нещо прибързано, за да демонстрира силата си. Струва ми се по-разумно той сам да види, че не печели нищо, като те държи на борда. С течение на оздравяването си той става по-разумен. След време…
— След време аз ще съм се превърнал в жив труп, подигравка на целия кораб. Той иска да ме прекърши с мрак, калпава храна и присъствието на един идиот!
Баща му бе приключил с храненето си. Уинтроу мълчаливо взе подноса и се извърна да излезе.
— Да, точно така, бягай! Крий се от истината!
Юношата пак не каза нищо. Отвъд прага го настигна викът на баща му:
— Да не забравиш да изнесеш гърнето!