— Изхвърли си го сам. — Гласът на Уинтроу прозвуча грозно сухо. — Никой няма да те спре.
И той затвори вратата след себе си, стиснал подноса до болка. Зъбите също го боляха, защото не бяха предназначени да бъдат стискани по такъв начин.
— Защо? — гласно промърмори той, без да се обръща към никого. — Как е възможно този човек да е мой баща? Аз по никакъв начин не се чувствам свързан с него.
Той долови леко трепване на състрадание от кораба.
Точно пред вратата на камбуза Са’Адар го настигна. Уинтроу бе усетил присъствието му още след излизането си от каютата, ала се бе надявал да го избегне.
С всеки изминал ден жрецът ставаше все по-ужасяващ. За известно време той бе изчезнал, след като Ета го беше белязала с ножа си. Подобно на някакво паразитно създание Са’Адар се бе заровил дълбоко сред трюмовете, за да разпространява отровата си сред освободените. Недоволни сред тях имаше все по-малко: бившите роби получаваха справедливо отношение. Те бяха хранени досущ като моряците, а в замяна от тях се очакваше да полагат същите грижи за кораба.
Пристигането в Заграба бе донесло вестта, че всеки от бившите роби е свободен да си върви. Капитан Кенит им пожелаваше успех и се надяваше, че те ще успеят да възстановят живота си. Онези, които изберяха да останат, получаваха това право, но трябваше да докажат верността си. Уинтроу веднага бе различил мъдростта на тази постъпка, чрез която Кенит обезоръжаваше Са’Адар. Всеки роб, който истински копнееше за пиратския живот и притежаваше нужните качества, можеше да стане пират. Останалите бяха свободни. Малцина бяха се спрели на пиратството.
Сега Са’Адар стоеше на пътя на Уинтроу, препречвайки вратата на камбуза. Той беше сам. Интересно дали задрасканите лица, изпълнявали ролята на негови телохранители, също го бяха изоставили?
Юношата трябваше да повдигне глава, за да погледне другия жрец в очите. Лицето на мъжа бе вледенено с неспокойство и фанатизъм. Рошавата му коса се спускаше над челото; личеше, че дрехите му не са били сваляни с дни.
— Видях те да напускаш стаята на баща си — обвини той с пламнали очи.
Уинтроу избра да подмине въпроса и да отвърне с учтив тон:
— Изненадан съм, че все още си на борда. В място като Заграба несъмнено има много работа за един жрец на Са. Освободените роби със сигурност биха оценили съдействието ти в новия си живот.
Са’Адар присви тъмните си очи насреща му.
— Ти се гавриш с мен. Подиграваш се на свещеничеството ми, с което унижаваш себе си и Са. — Ръката му се стрелна и сграбчи рамото на Уинтроу. Тъй като момчето все още носеше подноса, то трябваше да заздрави хватката си, за да не го изтърве. — С постъпките си ти изостави своята служба на Са. Това е кораб, основан на смърт, който говори с езика на смъртта. Един следовник на Бога на Живота не бива да му слугува. Но и за теб все още съществува спасение, момче. Спомни си кой си. Отново застани под правдата и живота. Ти знаеш, че този кораб по право се пада на онези, които са го завладели. Този съд, изпълнен с жестокост и принуда, е в състояние да пренася свобода и правдина.
— Пусни ме — тихо каза Уинтроу и понечи да се изплъзне от ръката на побъркания.
— Това е последното ми предупреждение. — Са’Адар се приведе към него и го облъхна с неприятния си дъх. — Това е последният ти шанс да изкупиш предишните си грешки и отново да стъпиш върху истинския път към славата. Баща ти трябва да бъде съден. Ако ти се превърнеш в инструмента, въздал справедливост, твоето участие в тези прегрешения ще бъде опростено. Аз лично ще се погрижа за това. Подир тази справедливост корабът трябва да бъде връчен на онези, които го притежават по право. Накарай Кенит да проумее това. Той е нездрав. Той не би могъл да ни се опълчи. Веднъж вече ние се хвърлихме и повалихме един деспот. Нима Кенит смята, че не сме способни да го сторим отново?
— Лично аз смятам, че ако му кажа подобно нещо, то ще означава смъртта ти. И моята също. Са’Адар, ограничи се с онова, което ти бе дадено: шанс да започнеш живота си отново. Възползвай се от тази възможност и продължи пътя си.
Уинтроу отново опита да се изплъзне, ала другият само усили натиска си. И оголи зъби.
Юношата губеше самоконтрола си.
— Сега си махни ръцете от мен и ме пусни — додаде той. Бе започнал да си припомня началото на робското въстание в трюма на Вивачия. Освободен от веригите си, първото нещо, което този човек бе сторил, бе да отнеме живота на Гантри. По свой начин Гантри бе добър човек. Много по-добър от всичко, което Са’Адар бе показал до този момент.
— Това е предупре… — поде някогашният свещенослужител, само че не успя да довърши: мъката и яростта, които Уинтроу тъй дълго бе трупал, неочаквано намериха изблик. С все сила юношата блъсна дървения поднос в стомаха на другия. Заварен неподготвен, Са’Адар залитна назад, задавен.