Една част от Уинтроу знаеше, че това е достатъчно. В този момент той просто можеше да отмине. Но той не стори това, а захвърли подноса и отново замахна към жреца, този път с юмруци. Един след друг левият и десният пестник блъснаха гърдите му, пораждайки удовлетворяващ звук. И въпреки това Уинтроу с удивление наблюдаваше как другият отхвърча към стената. Юношата остана смаян от собствената си сила. Още по-лошо бе удоволствието, което бе изпитал в този момент. Той стисна зъби, удържал желанието си да продължи с ритници.
— Остави ме на мира — изръмжа Уинтроу към Са’Адар. — Ако отново дойдеш при мен, ще те убия.
Сепнатият мъж се задави, все така отпуснат на стената. Макар и задъхан, той успя да повдигне пръст към Уинтроу.
— Погледни в какво си се превърнал! Гласът на този нечист кораб говори чрез теб. Върни свободата си, момче, преди да си останал прокълнат завинаги.
Уинтроу му обърна гръб и се отдалечи. Подноса и счупените съдове той остави да лежат на палубата.
Това беше първият път, в който Уинтроу бягаше от истината.
Кенит се размърда в кревата си. Толкова му беше втръснало да прекарва цялото си време на легло, ала и Ета, и Уинтроу бяха го убедили, че е наложително да потърпи още малко.
Пиратът се навъси към образа на огледалото и остави бръснача. Отново придобили форма, мустаците и брадата го караха да изглежда далеч по-добре, само че предишният смугъл оттенък на кожата му бе преминал в нездрава жълтина; освен това страните му бяха изгубили формата си.
— Приличам на жив мъртвец — промърмори той. Дори и гласът му звучеше някак кух.
Кенит побърза да отпусне огледалото, с изтракване. Това действие привлече вниманието му към ръцете. Вените и сухожилията рязко се очертаваха сред тях. А когато ги обърна, дланите изглеждаха като восъчни. Капитанът сви юмрук и изсумтя към резултата: възел от старо въже. Талисманът, някога пристегнат точно над пулса му, понастоящем висеше свободно около китката. Сребристото дърво бе посивяло, сякаш то също страдаше от липса на жизненост. Кенит се подсмихна слабо. Падаше му се. Този талисман трябваше да му донесе късмет, а вместо това му беше донесъл подобно изживяване. Нека талисманът сподели съдбата му.
Той почука с нокът по личицето.
— Защо сме мълчаливи? — озъби се пиратът. Личицето не реагира.
Кенит отново посегна към огледалото и се вгледа в образа си. Кракът му се възстановяваше; те му бяха казали, че ще живее. Но каква полза от живот, след като повече нямаше да разполага с уважението на екипажа си? Той се бе превърнал в същинско плашило. Не капитан, а просяк от уличките на Заграба.
Капитанът стовари огледалото върху нощната масичка, отчасти с намерението да го строши. Масивната рамка и дебелото стъкло устояха.
Той отметна завивката и се загледа към чукана си. Засегнатият крак лежеше върху чаршафа като наденица. Кенит рязко забоде пръст. Болката бе отслабнала значително, заменена от дразнещо усещане, съчетаващо гъдел и сърбеж.
Раздвижването на чукана само допринесе за нелепия му вид. Това парче приличаше на перката на тюлен, а не на човешки крак. Отчаянието едва не го задави. Той си представи как придърпва студената морска вода с дъха си и я държи, докато тя не покрие съзнанието му. Подобен край щеше да дойде бързо.
Отчаянието му се отдръпна, заменено от безпомощност. Той бе изгубил дори способността да отнеме живота си. Много преди да е успял да се прекачи през перилата, Ета щеше да се е вкопчила в него, да хленчи и да го умолява да се върне обратно в леглото си. Може би точно това бе целяла тя с това осакатяване. Да. Тя с готовност бе подарила крака му на морската змия, за да може най-сетне да придобие власт над него. Ета възнамеряваше да го държи тук за свое забавление, а същевременно да подкопава властта му и да я придобие за себе си. Приливът на гняв бе опияняващ в ожесточението си. Стиснал зъби и юмруци, Кенит направи опит да почерпи сили от него, представяйки си как тя е планирала месеци наред. Нейната цел бе да задържи живия кораб за себе си, разбира се. Най-вероятно Соркор също беше замесен. Кенит трябваше да прояви голяма предпазливост в прикриването на подозренията си. Ако онези двамата узнаеха, те…
Не, това беше нелепо. Нелепо и глупаво, дело на дългото му възстановяване. Подобни мисли не бяха достойни за него. Щом трябваше да впряга чувствата си в нещо, нека ги впрегне в желанието си да се възстанови изцяло. Ета притежаваше много недостатъци, включително възпитание, но тя не готвеше заговори срещу него. Щом този креват му беше омръзнал, Кенит трябваше да им каже. Днес бе прекрасен пролетен ден. Капитанът можеше да отиде до носа. Фигурата щеше да се радва отново да го види. От толкова време двамата не бяха разговаряли.