Кенит притежаваше смътни, неприятни спомени за нежните ръце на майка му, внимателно отделящи тромавите му пръсти от някакъв забранен предмет, който той бе съумял да сграбчи. В онзи момент тя бе говорила нежно и разумно, отнемайки лъскавото дърво и сияйния метал на ножа. Той си спомняше, че не бе отстъпил пред мекотата ѝ, а бе изразил неудоволствието си с писък. Същата решителност той изпитваше сега. Той не искаше да отвлича вниманието си с нещо различно от желаното. Искаше да оправдае и докаже гнева си.
Но Вивачия се намираше вътре в него, сплетена със същината му. Той беше прекалено немощен, за да се възпротиви, когато тя отне гневните му подозрения и ги отдръпна от него. Кенит трябваше да се примири с някакво неудовлетворение без източник, от което главата го болеше. Той премигна няколко пъти, та да прогони сълзите си. Станал съм сополив като фуста, с презрение си каза той.
Някой почука на вратата. Пиратският капитан отдръпна длани от лицето си, върна завивката над крака си. Нужен му беше само момент, за да се овладее.
— Влез.
Той очакваше курвата, но посетителят се оказа момчето. То колебливо спря на прага, на фона на стълбището зад гърба си. Светлината от кърмовите прозорци падаше върху лицето му, оставила татуировката скрита в сянка.
— Капитан Кенит? — тихо попита той. — Събудих ли те?
— Нищо подобно. Влизай.
Кенит нямаше представа защо видът на Уинтроу го успокои по този начин. Може би проявата бе свързана с чувствата на кораба.
Под грижите на Кенит момчето изглеждаше по-добре. Капитанът се усмихна в отговор на приближаването му и бе възнаграден със същия жест, макар и срамежлив. Младият жрец бе пристегнал косата си по традиционния моряшки начин. Дрехите, които Ета му беше дала, му стояха добре. Наистина ризата бе малко голяма, но когато бъдеше пъхната в панталоните, както сега, това не личеше толкова. Уинтроу беше дребен за възрастта си, но вятърът и слънцето пак бяха успели да му придадат зрял вид. В този момент той пристъпваше сред случайна, но съвършена композиция от светлосенки: топлият цвят на кожата му, белите зъби и тъмните очи, тъмните панталони, дори несигурният израз на лицето му.
Следващата стъпка отведе Уинтроу във вътрешността на каютата. Татуировката върху лицето му не само придоби видимост, а се превърна в неизличим недостатък, петно върху невинността му. Пиратът различи мъката в очите му.
— Защо? — внезапно попита той, тласнат от моментната си ярост. — Защо баща ти те е белязал така? Какво оправдание би могъл да има?
Момчето повдигна ръка към бузата си. По лицето му пробяга низ от емоции: срам, гняв, объркване. Подир тях се настани безстрастност.
— Явно е смятал, че това ще представлява някакъв урок за мен. Може би е било неговото отмъщение към факта, че аз не съм синът, когото той е искал. Може би това е неговият начин да поправи това. Да ме направи роб, вместо син. Може да е било нещо друго. Мисля, че той ревнуваше от връзката ми с кораба. С тази татуировка той искаше да покаже, че вече не се интересува от нас, които сме го отхвърлили.
Интересно беше да се наблюдава лицето му, докато говореше. Внимателно подбраните думи не скриваха болката изцяло. Тези опити да обясни показваха, че това е въпрос, над който самият Уинтроу е разсъждавал често. Но тези вероятни отговори не му донасяха удовлетворение. Беше очевидно, че баща му никога не си беше направил труда да обясни.
Уинтроу спря край леглото.
— Трябва да прегледам чукана ти — каза той.
Това момче наричаше нещата с истинските имена. То не прибягна до евфемизми, не се пазеше да не нарани чувствата на Кенит. Тази прямота бе по свой начин успокояваща. Уинтроу нямаше да го излъже.
— Ти каза, че си отхвърлил баща си. Все още ли смяташ така?
Кенит сам не можеше да посочи причината, поради която изчакваше отговора с внимание.
По лицето на юношата пробяга сянка. За момент пиратът реши, че Уинтроу ще го излъже. Ала в отговора се долавяше безнадеждността на истината.
— Той ми е баща.
Тези думи представляваха протест.
— Аз му дължа синовната си покорност. Са ни е повелил да почитаме родителите си и да тачим добрината, която откриваме у тях. Но истината е, че ми се иска… — Следващите думи Уинтроу изрече по-тихо, може би засрамен от учленяването на неподобаващата мисъл. — Иска ми се той да се махне от живота ми. Не, не искам да умре, не желая смъртта му — бързо добави момчето, улавяйки напрегнатия Кенитов поглед. — Просто ми се иска той да се намира на някое друго място. Безопасно място, но място — тук гласът му трепна виновно, — където повече няма да ми се налага да се сблъсквам с него.