Уинтроу довърши почти шепнешком:
— Където няма да се чувствам унизен всеки път, когато той ме погледне.
— Мога да уредя това — небрежно го увери Кенит. Момчето го погледна смаяно. Личеше, че то не е сигурно по какъв начин ще бъде удовлетворено желанието му. Въпреки това то избра да замълчи.
— Татуировката измъчва ли те? — попита пиратът, докато Уинтроу отместваше завивките. Младият жрец се приведе над крака, повдигнал ръце във въздуха. Кенит почувства невидимия допир.
— Изчакай един момент. Искам да опитам нещо — тихо помоли Уинтроу.
Кенит очакваше някакво действие, ала вместо това юношата застина. Той държеше ръцете си близо до чукана — достатъчно близо, за да може капитанът да усети топлината на дланите.
Уинтроу бе съсредоточил погледа си върху ръцете си. Връхчето на езика му бе застинало в концентрация. Момчето дишаше почти безшумно. Зениците му се разшириха, скривайки цвета на очите му. Ръцете му трепереха от някакво усилие.
В един момент юношата рязко си пое дъх. Той обърна замаяния си поглед към Кенит и разочаровано сви рамене.
— Явно не го правя правилно. Трябваше да почувстваш нещо. — Уинтроу се навъси, сетне си припомни въпроса за татуировката. Отговорът му бе небрежен. — Когато си мисля за нея, ми се иска да я нямаше. Ала тя е там и ще стои на лицето ми до края на живота ми. Колкото по-скоро я приема като част от себе си, толкова по-мъдър ще бъда.
— По какъв начин мъдър? — настояваше Кенит.
Уинтроу се усмихна. В началото мимиката бе по-скоро символична, ала по време на обясняването тя започна да се долавя в гласа му.
— В манастира често казваха, че мъдрият избира най-късия път към помирението със себе си. Да приемеш онова, което е, е най-краткият път.
Момчето отпусна ръце върху чукана — внимателно, но осезаемо.
— Боли ли?
От юношеските ръце се разливаше топлина. Кенит потръпна, смаян. Думите на Уинтроу отекваха през самия него. Да приемеш онова, което е. Това е най-краткият път към помирението със себе си. Това е мъдростта. Боли ли? Мъдростта боли ли? Спокойствието боли ли? Приемането боли ли? По кожата на Кенит пълзяха тръпки. Той бе прекалено задъхан, за да отговори. Бе изпълнен с простата вяра на момчето. Тя се вливаше в него, успокояваща и уверяваща. Разбира се, че Уинтроу беше прав. Да приемеш. Кенит не можеше да отрече това. Защо той не бе осъзнал това и сам по-рано? Откъде се беше взела слабостта, накарала го да мисли за самоубийство? Тези мисли сега му се струваха противни, самосъжалението на хленчещ слабак. От Кенит се очакваше да продължава, той бе орисан да продължава. Късметът му не бе го изоставил при сблъсъка със змията, късметът му го беше запазил жив: змията бе отнела само крака му.
Уинтроу отдръпна ръцете си.
— Добре ли си? — разтревожено попита той. Думите прозвучаха необичайно гръмко за пробудените възприятия на Кенит.
— Ти ме излекува — каза пиратът дрезгаво. — Аз съм изцелен.
И капитанът приседна в леглото. Той сведе поглед към крака си, почти в очакване да го види отново цял. Не беше така, кракът все още липсваше, съзирането на чукана все още пораждаше болка от загубата. Но това беше всичко. Просто формата на тялото му се беше променила. Някога той беше млад и безбрад, а сега не беше. Някога той бе пристъпвал с два крака; сега трябваше да се научи да стъпва с един. Това беше всичко: промяна. Тя трябваше да бъде приета.
Кенит сграбчи момчето за раменете и го дръпна към себе си. Уинтроу възкликна сепнато и се подпря на леглото, за да не падне. Пиратът притисна главата му между дланите си. За момент юношата понечи да се освободи, сетне погледът му срещна очите на Кенит. Пиратът му се усмихна и прокара дългия си палец по татуировката.
— Заличи я — нареди му той. — Тя покрива само кожата върху лицето ти. Не е нужно да я носиш и върху душата си.
Още пет мига Кенит го държа, докато не видя удивление върху лицето му. Тогава капитанът го целуна по челото и го пусна. Уинтроу се отдръпна, а пиратът седна на ръба и спусна крака си на пода.
— Омръзна ми да лежа тук. Искам да се раздвижа. Погледни ме, превърнал съм се в бледо копие на себе си. Нужен ми е вятър. И много храна и вода. Искам отново да стъпя на палубата. И най-вече искам да открия какво мога и какво не мога. По-рано Соркор ми беше направил патерица. Тя още ли е тук?