Уинтроу продължаваше да го гледа смаяно.
— Мисля, че да — заекна той.
— Хубаво. Приготви ми дрехи и ми помогни да се облека… Не. Приготви ми дрехи и ме остави да се облека сам, а ти върви в камбуза. Донеси ми някаква истинска храна. Ако срещнеш Ета, изпрати я да ми донесе вода за миене. И бързо. Половината ден вече е минал…
С удовлетворение той наблюдаваше как Уинтроу побърза да изпълни нареждането. Момчето умееше да изпълнява, едно полезно качество. Наистина, то не притежаваше преценката на Ета, когато ставаше дума за подбирането на дрехи, но и неговият избор ставаше. Тепърва щеше да има време за изграждането на вкус в него.
Когато момчето се оттегли, Кенит се съсредоточи върху дрехите си. Ризата не го затрудни особено, ала донесе раздразнение с начина, по който увисна върху гърдите и ръцете му. Пиратът отказа да обръща внимание на това. Следваха панталоните, очаквано по-голямо предизвикателство. Дори и облегнат на леглото той изпитваше затруднения. Тъканта задираше в чукана по неприятен начин. Но това нямаше да продължи дълго; скоро кожата щеше да се затвори. Празният крачол висеше противно. Ета трябваше да го закарфичи, не, направо да го зашие. Кракът нямаше да се върне. Излишно беше да се преструват в противното.
По време на борбата с чорапа и ботуша той се подсмихна сухо. Защо наполовина по-малко работа му отнемаше двойно повече време? Тялото му не спираше да залита край ръба на леглото.
При влизането на Ета капитанът тъкмо приключваше. Тя се сепна, виждайки го да седи доволно на леглото.
— Щях да ти помогна да се облечеш — укори го тя. Сетне постави леген и купа с гореща вода край леглото му. Тя носеше алена блуза, която подчертаваше устните ѝ. Полата беше от черна коприна и съпровождаше всяка нейна крачка с подканващо шумолене.
— Не ми трябваше помощ — отвърна Кенит. — Като изключим този крачол. Трябваше да си го зашила, защото днес възнамерявам да напусна леглото. Знаеш ли къде ми е патерицата?
— Пресилваш се — рече Ета и се навъси. — По-миналата нощ ти все още имаше треска. Може би се чувстваш добре, но все още далеч не си здрав. Леглото е мястото, където принадлежиш, поне за още известно време.
Тя се приближи до кревата и започна да се суети около възглавниците: явно очакваше, че той отново ще легне. Как смееше? Нима бе забравила коя е и с каква цел е тук?
— Мястото ми е в леглото? — Ръката му се изстреля, за да сграбчи китката ѝ. Преди Ета да е успяла да реагира, другата ръка я сграбчи за брадичката. Кенит извърна лицето ѝ към своето. — Не смей да ми казваш какво мога и какво не мога да правя! — ожесточено ѝ напомни той.
Близостта ѝ, забързаният ѝ дъх върху лицето му и големите ѝ очи неочаквано го развълнуваха. Тя си пое бърз сепнат дъх, а Кенит започна да се изпълва с възторг. Точно така. Преди да си върне контрола върху палубата, трябваше отново да се прояви като господар в собствената си спалня. Жената не биваше да си мисли, че тя може да го командва.
Едната си ръка той премести около кръста ѝ и я придърпа по-близо. Другата ръка повдигна полата ѝ.
— Леглото е мястото, където ти принадлежиш, повлекано — каза ѝ той с неочаквано одрезгавял глас.
— Така е… — покорно промълви тя. Зениците ѝ изглеждаха огромни. Тя дишаше учестено. Бързите удари на сърцето ѝ почти се долавяха. В нея отсъстваше съпротива, когато Кенит я блъсна върху леглото.
Пролетна вечер навлезе в заграбското така наречено пристанище по залез. Брашън с удивление разглеждаше разширилото се поселище. При предишното му посещение тук, преди години, то бе съдържало няколко колиби, един кей и бараки, които се водеха за кръчми. А сега светлината на свещи блестеше от десетки прозорци, а кейовете, макар и паянтови, съдържаха малка гора от мачти. Дори миризмата на мизерия се бе сгъстила. Ако населението на всички пиратски поселища, които бе видял по време на това пътуване, бъдеше събрано на едно място, то щеше да се равнява на жителите на Бингтаун, а може би дори да ги надхвърли. Защото останалите поселища също нарастваха. Ако бъдеха обединени около една воля, те щяха да представляват сериозно влияние. Интересно дали и Кенит, кандидат за пиратски владетел, съзираше този потенциал? Ако той се сдобиеше с подобна власт, какво щеше да прави с нея? Капитан Фини изглежда го смяташе за хвалипръцко; Брашън горещо се надяваше това действително да е така.
После, докато корабът им бавно подминаваше дългата редица закотвени съдове, Брашън зърна познат профил, очертан на фона на залязващото слънце. Сърцето му потръпна и се сви. Там се поклащаше закотвената Вивачия. На върха на мачтата ѝ потрепваше Гарвановият стяг. Брашън се опита да си внуши, че това просто е кораб с подобна структура и фигура. В този момент Вивачия тръсна глава и повдигна ръце да приглади косата си. Да, това наистина беше жив кораб, и несъмнено беше Вивачия. Кенит я беше пленил. Ако слуховете бяха верни, това означаваше, че и последният моряк от екипажа ѝ е бил избит.