Заместникът се загледа в силуета на кораба, в опит да различи повече подробности. На борда ѝ имаше минимален екипаж, моряците пристъпваха лениво. Брашън не ги разпознаваше. Но може би това се дължеше на разстоянието и сумрака? Той забеляза някакъв строен силует да излиза на предната палуба. Фигурата се обърна към новоизникналия. Брашън се навъси, защото стъпките на моряка му се бяха сторили познати. Алтея! Не, това не беше възможно. За последно той бе видял Алтея в Кандило. Тя бе заявила, че ще си потърси работа на борда на кораб, отправил се към Бингтаун. По онова време Вивачия не се бе намирала в тамошното пристанище. Нямаше как Алтея да се е озовала на борда на този кораб. Макар че ветровете и теченията често отклоняваха корабите от първоначалния им курс.
Пред очите му стройният моряк пристъпи до парапета и се облегна на него. Брашън продължаваше да се взира с надеждата, че ще се зърне някакъв знак, който да му покаже със сигурност, че това е или не е Алтея. Подобен знак не последва. Но колкото по-дълго се взираше, толкова по-уверен ставаше той, че това е тя. Алтея винаги накланяше глава по такъв начин, когато се вслушваше в кораба. Точно по този начин тя подлагаше лицето си на вятъра. Кой друг би разговарял тъй дружески с фигурата? Точните стечения на съдбата, довели до това, не му бяха известни, ала силуетът на моряка край носа принадлежеше на Алтея.
Брашън се чувстваше объркан. Какво можеше да направи той? Той беше сам. Нямаше как да разговаря с нея или с кораба. Всеки подобен опит би докарал смъртта му, а в Бингтаун никой нямаше да узнае за случилото се. Нащърбените му нокти се врязаха в дланите. Той стисна очи в опит да измисли нещо.
Гласът на капитан Фини се разнесе край него:
— Корабът познат ли ти е?
В началото Брашън само сви рамене — гласът му щеше да го издаде, ако си послужеше с него веднага.
— Може и да съм го виждал преди… Не съм сигурен. Просто ми беше интересно да го разгледам. Жив кораб, пленен от пират. Това е първият подобен случай.
— Не, не е. — Фини плю през палубата. — Говори се, че Игрот Дръзки се сдобил с жив кораб и го използвал години наред. Точно така успял да превземе сатрапския кораб със съкровища: въпросният съд бил много бърз, но не по-бърз от жив кораб. След това завоевание Игрот заживял като благородник. Само с най-хубавото се ограничавал, независимо дали става дума за жени, вино, слуги или дрехи. Имал имение в Калсид и дворец на Нефритовия остров. А преди смъртта си Игрот скрил съкровището си и прибрал живия си кораб. След като нямало как да разруши този съд, искал да се убеди, че корабът няма да попадне в чужди ръце.
— За първи път чувам тази история.
— Вярвам ти. Тя не се чува често. Та Игрот пребоядисал кораба си и му заръчал да не помръдва, за да не го познават.
Брашън отново сви рамене.
— Струва ми се, че е притежавал обикновен кораб, но е лъжел, за да кара хората да мислят, че притежава жив съд. Може би — помирително добави той. И се огледа, за да се убеди, че двамата са сами. — Капитане, спомняте ли си за какво разговаряхме преди няколко месеца? За посещенията в Бингтаун, където да продаваме избрани стоки?
Фини кимна сдържано.
— Точно за това се бях замислил днес. Ако купите онзи портрет от Фолдин, няма по-добро място за пласирането му от Бингтаун. Там хората ще го разпознаят, ще познават и стойността му. — Заместникът скръсти ръце и се облегна на перилата, като се стараеше да изглежда изключително доволен от хрумването си.
— Също така там е и мястото, където човек може да загази най-дълбоко, ако продаде подобно нещо — подозрително изтъкна той.
Брашън отвърна с пренебрежение, което не беше изпитвано в действителност.
— Не и ако познавате правилните хора и пристъпите към тях по правилния начин. Ако аз ви свържа с подходящия посредник, вие дори бихте могли да направите сделката да изглежда като добро дело. Просто донасяте портрета у дома, заедно с тъжна история, изградена от нещата, които сте чули. А един капитан с тъй добро сърце определено заслужава награда.