Фини замислено изтласка късче киндин върху устната си.
— Да речем. Но не би си струвало да правим подобно пътуване само заради една картина.
— Не, разбира се! Тя би била най-скъпото в колекцията от стоки. И може да ви донесе много повече, отколкото си представяте.
— Същото важи не само за пари, но и за неприятности — навъси се Фини. Известно време той мълча. — Според теб какво друго би се търсило там?
Брашън задъвка устна.
— Всичко, което Бингтаун не може да изработва сам или да докара от север. Подправки, чайове, джамаилски алкохол. Екзотични продукти от южните земи или джамаилски антики. Такива неща.
— Познаваш ли човек, който би послужил за посредник?
Брашън наклони глава.
— Досетих се за един вероятен кандидат. — Той прихна. — В краен случай бих могъл да се заема лично.
Фини мълчаливо протегна ръка. Брашън я стисна, с което сделката бе потвърдена. Това бе му донесло огромно облекчение. Ето че беше намерил начин да отнесе вести до Бингтаун. Роника Вестрит все щеше да има с какво да спаси дъщеря си и кораба си от тези пирати.
Той хвърли състрадателен поглед към Вивачия и Алтея. Този несигурен план бе единствената помощ, която той бе способен да им предложи. Оставаше му единствено да се надява, че Алтея и корабът ще бъдат добре.
Неочаквано той изруга остро.
— Какво има? — попита Фини.
— Влезе ми треска под нокътя. Утре ще кажа на момчетата да минат една шкурка на този парапет. — Брашън обърна гръб на капитана си и се престори, че разглежда ръката си.
В далечината стройният силует се облекчаваше през борда на Вивачия.
Лято
Глава тринадесета
Интерлюдия
Те не бяха истинска плетеница, разсъждаваше Шривър. Една истинска плетеница се събираше, за да следва почитан водач. А това бяха лутащи се змии, които се бяха присъединили към тях по време на следването на кърмителя. Змиите, които плаваха редом с тях, не споделяха дружба с плетеницата на Молкин, а просто следваха същия източник на храна.
И все пак компанията на други змии донасяше облекчение. Имаше моменти, в които някои от тези змии придобиваха осъзнаващ вид. Други по-скоро приличаха на призраци заради мълчанието и празните си погледи. Най-лошите почти по нищо не се отличаваха от животни, готови да насочат зъби или отрова към всеки, който се приближеше до храна, сметната от тях за своя. Шривър, Молкин и Сесурея се бяха научили да отбягват пропадналите до подобна скотщина. Пък и не това присъствие бе най-трудно за понасяне. Най-мъчителна бе близостта на онези, които бяха съвсем близо до спомена какво са и кои са.
Трите змии от плетеницата на Молкин бяха притихнали почти като новодошлите. Трудно беше да откриват теми за разговор, които да не довеждат след себе си отчаяние. Шривър смътно си спомняше някакви времена на глад. Прекалено дългото гладуване можеше да размъти мислите на всеки.
Тя бе изработила ритуали, за да запазва разума си. Всеки ден си припомняше целта им. Те се бяха отправили на север, когато Молкин бе разбрал, че времето е настъпило. Една Помнеща трябваше да ги посрещне, да поднови паметта им и да ги отнесе към следващата стъпка.
— Но как е възможно това? — тихо промълви тя на себе си.
Сесурея сънливо се обърна към нея.
Тримата лежаха сплетени сред телата на останалите змии. Единствено нощем другите си припомняха частица от цивилизоваността и се вплитаха едни в други, както подобаваше на истинска плетеница.
Шривър се съсредоточи върху мисълта си.
— След като намерим Помнеща и спомените ни бъдат възстановени, какво ще последва?
Сесурея въздъхна тежко.
— Ако знаех отговора на този въпрос, не би се налагало да търсим спомените си.
Разговорът им не накара Молкин да се размърда. Пророкът отслабваше с всеки изминал ден. Шривър и Сесурея бяха придобили по-голяма агресивност в борбата за храната, която кърмителят им даваше, но водачът отказваше да наруши традицията. В случаите, когато той обгърнеше с челюсти някое от неподвижните тела, падащи сред Обилието, и някоя от бездушните змии изтръгнеше хапката от устата му, той не правеше нищо. Молкин предпочиташе да отстъпи полагащата му се по право храна, отколкото да се сражава за нея като животно. Някога ярките петънца по люспите му сега почти бяха изгубили цвета си. Понякога той позволяваше на Шривър да му носи храна, но често я отхвърляше. Тя не бе събрала смелост да го попита дали и той не е на път да изостави диренето им.
Сред кълбото от спящи змии настъпи раздвижване. Със занесена бавност една стройна и яркозелена змия се отдели от другарите си и бавно започна да се издига към Недостига. Шривър и Сесурея си размениха погледи, които бяха объркани и същевременно прекалено изтощени, за да любопитстват. Постъпката на бездушната змия бе нелогична и нямаше смисъл да я обсъждат допълнително. Шривър покри очи.