Високо над тях долетяха смайващо чистите звуци на пеещ глас. Шривър се заслуша удивено. Всяка нота бе правилна, всяка дума бе изречена със съвършена дикция. Това не беше произволното тръбене на някоя възторжена змия, а славната проява на змия, създадена да пее. Тя отвори очи.
— Песента на същинното — дрезгаво каза Молкин. Очите на Сесурея бавно изразиха съгласие. Тримата внимателно се отделиха от кълбото, издигнаха се до върха на Обилието и надникнаха в Недостига.
Там, под светлината на пълна луна, зеленият мъжки пееше, отметнал глава. Тежката му грива висеше около шията. Челюстта стоеше разтворена широко, за да пропуска придобилия мощ глас. Ясни и сладостни думи продължаваха да се изливат от доскоро нямата паст. Следваха стих подир стих от елегантната песен на новото начало. Някога слушащите биха се присъединили към припева, за да приветстват заедно дните на топло Обилие и завръщаща се риба. Сега те стояха безгласни, заслушани в мелодичната благословия, ала боящи се да се присъединят, за да не я разкъсат.
Пеещият изглеждаше красив в съсредоточението си. Главата му се поклащаше бавно, шията се свиваше и разпускаше в усилието. Шривър избягваше да поглежда към очите му. Те бяха разширени и лишени от намерение, въпреки пресъздаването на една от най-съкровените песни. Молкин бе свел глава. Той потръпваше от чувство, а петната по кожата му бяха започнали да проблясват. Гривата му бавно започна да настръхва. Отровата му, някога тъй обилна и силна, сега с мъка се процеждаше. Една капка попадна върху кожата на Шривър и я прогори в екстаз. За един дълъг момент нощта се оказа ясна, светла и изпълнена с обещание.
— Не хаби силите си — тъжно го посъветва Сесурея. — Неговата музика е красива, ала зад нея няма душа. Ние не можем да я върнем. Опитът само би те отслабил.
— Тази сила не принадлежи на мен, за да я сдържам — отвърна Молкин. И с по-мрачен глас добави: — Понякога се боя, че няма за какво да я пазя.
Въпреки това той не се приближи към зелената змия. Тримата останаха по местата си, отдадени на омайната песен, но същевременно отделени от нея. Думите на песента достигаха до тях от някакво минало, от време, в което те не можеха да се върнат.
Вперила поглед в луната, леко поклащаща глава, зеленият изпълни последния припев. Със затихването на песента Шривър осъзна, че някои от другите змии също са се присъединили към тях. Повечето се оглеждаха произволно, сякаш очакваха храна. През нощта кърмителят се бе преместил, както правеше винаги; силуетът му не нарушаваше хоризонта. Но змиите лесно щяха да го настигнат по миризмата му.
Без кърмител, върху който да съсредоточават вниманието си, те обърнаха погледите си към пелия. Той все така стоеше неподвижно, вперил поглед в луната. Последната нота, удължена, приключи едновременно с дъха му. Настъпи мълчание, изглеждало като единственото подобаващо действие подир обгръщалата ги песен. В този момент Шривър долови наличието на промяна. Някои от останалите змии бяха придобили объркан вид, сякаш се опитваха да си припомнят нещо. Но всички стояха мълчаливи и неподвижни.
Без Молкин. С внезапност, която никой не би очаквал от потъмнялата му кожа и слабост, водачът прекоси разстоянието между себе си и зеления. Петната по кожата на водача засияха в златисто, а очите придобиха меден цвят. Той се обви около певеца и го обгърна с малкото отрова, която бе смогнал да произведе. Подир това го понесе към дъното.
Създанието изпищя възмутено. В този крясък отсъстваше всякаква интелигентност: това беше яростта на притиснато същество. Шривър и Сесурея се хвърлиха надолу, подир борещата се двойка. Гърченето на двете змии изпълваше Обилието с мътилка.
— Той ще се задуши! — тревожно възкликна Шривър.
— Освен ако преди това не бъде разкъсан — отвърна Сесурея.
Гривите им започнаха да се изпълват с отрова. Зад тях останалите змии се преплитаха объркано. Постъпката на Молкин ги бе разтревожила и не се знаеше как ще реагират. Не беше изключено всички те да се нахвърлят върху тях. Ако това действително се случеше, плетеницата на Молкин надали щеше да оцелее.
Редом със Сесурея тя се хвърли в мътната тъма. Почти веднага почувства задавянето си. Усещането бе отвратително. Всеки неин инстинкт я тласкаше към бягство в по-чисти води. Ала Шривър не се поддаваше на инстинктите си, тя не беше животно. Вместо това продължи да напредва все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не почувства вибрациите на сблъсъка и обгърна борещите се. Стиснала очи, тя отдели нищожния облак отрова, която бе успяла да произведе, като се надяваше, че това няма да засегне Сесурея. Подир това женската обви борещите се тела и насочи цялата си сила към стремежа да ги отнесе сред чиста вода, където те ще могат да дишат.