Тя почувства как се врязва в пасаж дребни проблясващи риби. Цветни петънца трепнаха около нея. Някой друг бе отделил отрова и токсинът се врязваше в нея, запечатвайки видения в ума ѝ. Струваше ѝ се, че се опитва да повдигне твърдта на самото Обилие. Страшно ѝ се искаше да изостави усилията си и да се стрелне към място, където да може да диша. Въпреки това тя продължаваше да се опитва.
Неочаквано хрилете ѝ доловиха по-чиста вода. Шривър внимателно повдигна клепачи и разтвори уста, раздвижвайки хриле. Това я накара да вкуси смесените във водата отрови. Тя долови слабото ехо от някога силните токсини на Молкин и по-малко сдържаните киселини на Сесурея. Зеленият също бе отделил токсини. Те бяха гъсти и силни, но предназначени предимно за зашеметяването на риби. Те бяха неприятни, но не я заплашваха. Погледът ѝ срещна този на Сесурея. Той отново тръсна гривата си и зелената змия, която се мяташе слабо, се отпусна.
Молкин успя да повдигне глава.
— Внимателно — предупреди ги той. — Докато се сражавахме, той заговори с мен. В началото само ме ругаеше, но после поиска да знае с какво право го нападам. Мисля, че той все още може да бъде пробуден.
Шривър не разполагаше със силата да отговори. Достатъчно уморително беше да удържа останалите, докато тя и Сесурея изтласкат всички им от замъгленото дъно.
Сесурея забеляза една стърчаща скала. Беше му трудно да ги насочи натам, още по-трудно да успее да се прикрепи: Молкин помагаше колкото водорасло, а зеленият все още лежеше в несвяст.
Щом се настаниха, Шривър започна да мисли единствено за почивка. Ала тя не смееше да се отпусне. Те все още стояха сплетени с непознат, който можеше да се събуди и отново да се ожесточи. Няколко от другите змии също ги бяха намерили. За момента те се задържаха на разстояние и ги наблюдаваха любопитно. А може би гладно. Да, може би това беше техният интерес. Ако те смятаха, че плетеницата на Молкин ще изяде зеления, дали щяха да се присъединят в настояване за собствена порция? Това опасение я караше да ги наблюдава зорко.
Молкин бе изтощен; отвратителният цвят, който кожата му бе придобила, издаваше това. Въпреки това той не се предаваше. Той масажираше зеления с извивките си, помазваше го с малките капки отрова, които успяваше да събере.
— Кой си ти? — не спираше да пита той. — Някога ти си бил менестрел, и то отличен. Някога ти си имал памет, съдържаща хиляди мелодии и техните думи. Потърси я. Кажи ми името си. Само името си.
Шривър искаше да му каже да не си хаби силите, но самата тя не притежаваше достатъчно енергия да го стори. Видно беше, че усилията са напразни. Струваше ѝ се, че зеленият дори не е в съзнание. Колко ли дълго Молкин щеше да настоява в упорството си? Дали след това изтощение щяха да са им останали сили да настигнат кърмителя? Имаше вероятност постъпката на Молкин да им е коствала последния шанс да оцелеят.
— Телур — промърмори зеленият. Хрилете му трепнаха за момент. — Името ми е Телур.
Тръпка пробяга по протежението на тялото му. Неочаквано той се обви около Молкин и се вкопчи, сякаш заплашван от течение.
— Телур! — извика той. — Телур. Казвам се Телур. — Зеленият покри очи и сведе глава. — Телур — тихо повтори той и замря в изтощението си.
Шривър се опита да открие някакво удовлетворение у себе си. Молкин го бе пробудил. Но за колко дълго? Дали зеленият щеше да им помогне в диренето, или само щеше да го утежни с присъствието си?
Наблюдаващите ги змии се бяха приближили. Шривър почувства как Сесурея се раздвижва морно, подготвящ се за нова битка. Тя също повдигна глава и опита да разтърси грива. Съвсем малко отрова отвърна на позива ѝ.
Шривър се опита да впери презрителен поглед в приближилите се змии, ала те не се впечатлиха. Един масивен мъжки с кобалтов цвят, най-големият сред тях, дойде по-близо. Той беше почти с една трета по-дълъг от Сесурея и почти двойно по-дебел. Пастта му се разгърна, дирейки токсини.
Неочаквано той отметна глава и наостри гривата си.
— Келаро! — изрева той. — Аз съм Келаро!
Челюстите му се движеха жадно, изтласкващи разредените отрови към хрилете му.