— Спомням си — каза той. — Аз съм Келаро!
В отговор на тръбенето му някои от останалите се отдръпнаха сепнато. Други не обърнаха внимание. Той обърна глава към един червен мъжки, покрит с белези.
— А ти си Силик. Моят приятел Силик. Някога с теб бяхме част от плетеницата на Ксекрис. Ксекрис! Къде е Ксекрис? Къде е остатъкът от плетеницата ни? — Той гневно се приближи към аления, който продължаваше да го гледа с празен поглед. — Силик, къде е Ксекрис?
Пасивният поглед на Силик предизвика гнева му. Огромната синя змия неочаквано се обви около другаря си, обгръщайки го като кит. Наострил гривата си, Келаро продължаваше да говори, дори и сред обгръщащия ги облак отрови.
— Къде е Ксекрис, Силик?
Червеният продължаваше да се мята.
— Силик! Кажи ми името си. Аз съм Силик. Кажи го!
— Той ще го убие — предупреди ги Сесурея шепнешком.
— Не се меси — отвърна Молкин. — Ако не си възвърне спомените, за Силик е по-добре да умре. Това се отнася за всички нас.
Примирението в гласа му бе смразяващо. Шривър се извърна да го погледне, ала Молкин избегна взора ѝ. Той гледаше към дремещия зелен, сплетен сред тях.
Зад себе си тя чу непознат глас, пронизителен и задъхан.
— Силик — призна гласът. — Казвам се Силик.
Червеният бе започнал да се мята немощно. Келаро отпусна извивките си, но не го пусна.
— Какво стана с Ксекрис?
— Не зная.
Силик говореше завалено, с усилие. Личеше, че той се напряга да свърже думите с мисли.
— Той забрави себе си. Една сутрин ние се събудихме и открихме, че е изчезнал. Той изостави плетеницата си. Скоро след това останалите също започнаха да забравят себе си. — Червеният гневно тръсна глава и облак токсини се отдели от окъсаната му грива. — Аз съм Силик! — ожесточено повтори той. — Силик Самотния. Силик, който си няма плетеница.
— Или пък Силик от плетеницата на Молкин. И Келаро от плетеницата на Молкин. Ако желаете.
Молкиновият глас бе възвърнал част от изгубеното си басово звучене. За момент петната по люспите му засияха в златно.
Келаро и Силик мълчаливо погледнаха към него. Подир миг синият бавно се приближи, все още обгърнал Силик. Очите на Келаро бяха големи и мрачни. В дълбочината им се долавяше оттенък на сребристо. Известно време той оглеждаше плетеницата, към която бе поканен да се присъедини. Накрая той почтително сведе огромната си грива.
— Молкин — поздрави синият, обви опашката си около камъка и приближи другаря си до тях. Внимателно, за да не наскърби някого, той се преплете със Сесурея, Шривър и водача. — Келаро от плетеницата на Молкин приветства всички ви.
— Силик от плетеницата на Молкин — повтори изнуреният ален.
Докато те се подготвяха да спят, Сесурея каза:
— Не бива да спим дълго, ако възнамеряваме да настигнем кърмителя.
— Ще спим, докато бъдем готови за път — поправи го Молкин. — Повече няма да се занимаваме с кърмители. От този момент нататък ще ловуваме по начина, който подобава на змиите. Една силна плетеница не се нуждае от чуждата щедрост. Когато не търсим храна, ще търсим Помнещи. Ние получихме последен шанс, нека не го пропиляваме.
Глава четиринадесета
Изборът на Серила
Помещението бе задушно и изпълнено с дим. Главата на Серила се въртеше, а стомахът ѝ негодуваше срещу неспирното палубно поклащане. Всички стави я боляха от това неспирно движение. Дори като малка тя не бе понасяла пътуванията по море. А годините, прекарани в двореца на сатрапа, но никакъв начин не бяха понижили тази ѝ чувствителност.
Искаше ѝ се да пътуваха с по-малък и по-удобен съд. Ала Косго бе настоял да пътува с огромен кораб. Почти половината от закъснението, с което бяха отплавали, се дължеше на преработването на вътрешността, за да се отвори място за тези обширни покои. Серила бе чула някои от дърводелците да подлагат на съмнение тези промени. Тяхното неодобрение бе свързано с баласта и равновесието. Тя не бе разбрала същинското значение на думите им, но подозираше, че непрекъснатото поклащане на кораба се дължи на неразумно внесените промени.
За пореден път тя се опита да се успокои с мисълта, че всяко поклащане я отвежда по-близо до Бингтаун. В този момент ѝ беше трудно да повярва, че бе прекарала цели дни в нетърпеливо очакване на това пътуване, през които непрекъснато бе подбирала дрехи и променяла избора си. Тя не искаше да изглежда безвкусна, но не искаше да има и пошъл вид. Не искаше да изглежда стара, но не искаше да изглежда и незряла. Трудно беше да избере облеклото, което ще подчертае образования ѝ вид, но в същото време ще запази привлекателността ѝ. В крайна сметка тя се бе спряла на обикновена роба с пристойна кройка, но за сметка на това богато украсена с бродерия от собствената ѝ ръка. Бижута тя нямаше. По традиция една компаньонка на трона притежаваше и носеше само накитите, дадени ѝ от сатрапа. А предишният владетел винаги ѝ бе давал книги и свитъци вместо бижута. Косго така и не бе я дарил с нищо, макар че останалите съветнички засипваше със скъпоценности — сякаш те бяха сладкиши, изискващи подобна бляскава захар. Серила се стараеше да не обръща внимание на факта, че ще се представи пред Търговците без украшения. Тя не отиваше в Бингтаун, за да ги запленява с бижутата си. Тя отиваше, за да може най-сетне да зърне земите и хората, на чието изучаване бе посветила повече от половината си живот. Подобно нетърпение за последно тя бе изпитала, когато предишният сатрап я бе поканил да стане негова съветничка. Серила се надяваше, че и това посещение в Бингтаун ще се превърне в подобно начало.