Но разглеждането му трябваше да прекъсне. Девойката възмутено тропна с краче насреща му.
— Аз не съм слугиня, пристанищна отрепко. Аз съм Малта Хейвън, дъщеря на домакина. Много ще се радвам, ако изнесеш вонята си отвън.
— Не и докато не съм се срещнал с Алтея. Ще я изчакам. Нямам претенции къде ще чакам, заведи ме където и да е. — Подир това той се вгледа в момичето. — Ти наистина си Малта! Прости ми, че не те познах. Последния път, когато те видях, ти носеше детска рокличка.
Решил да извини предишната си грубост, Брашън се усмихна и продължи:
— Днес изглеждаш прекрасно. Да не би да си поканила приятелите си на чай?
Намеренията му бяха добри, но не постигнаха желания успех. Девойката го изгледа смаяно, устната ѝ трепна в презрение.
— Кой си ти, моряко, че да ми говориш с такава фамилиарност, в родния ми дом?
— Брашън Трел — отвърна той. — Бивш първи помощник на капитан Вестрит. Извини ме, че не се представих по-рано. Нося новини за Вивачия. Трябва да се срещна с леля ти или баба ти. Или с майка ти. Тя вкъщи ли си е?
— Не. Двете с баба отидоха в града по някаква работа с пролетното засяване. Няма да се върнат скоро. А Алтея си прави каквото си иска. Са знае кога ще се прибере. Но ти можеш да предадеш вестите на мен. Защо корабът закъснява толкова дълго? Скоро ли ще пристигне?
Брашън прокле неповратливия си ум. Вероятността да зърне Алтея бе изтласкала част от важността на новините. Той погледна към девойката пред себе си. Бе дошъл с вести, че корабът на семейството ѝ е бил пленен от пирати. И дори не знаеше със сигурност, че баща ѝ е още жив. Това не бяха новини, които човек поднасяше на едно само̀ дете. Защо някоя от слугините не беше отворила вратата? Още по-силно му се искаше да беше си задържал езика до появата на някой възрастен…
Брашън прехапа устната си, забравил за раничките. След като преодоля рязката болка, той каза:
— Мисля, че ще е най-добре да изпратиш някой вестоносец до града, който да доведе баба ти. Става дума за новини, които тя трябва най-напред да научи.
— Защо? За нещо лошо ли става дума?
За пръв път от началото на разговора момичето заговори с истинския си глас, изоставяйки досегашната пародия на възрастен. По някакъв чудат начин това я накара да изглежда по-зряла.
Внезапният страх в очите и гласа ѝ покърти Брашън. Той стоеше смутен. Не искаше да я лъже. Но и не искаше да я обременява с истината, без майка ѝ или леля ѝ да са наблизо…
Морякът започна да мачка шапката си.
— Най-разумно е да изчакаме някой от роднините ти — каза накрая той. — Ще можеш ли да изпратиш някое момче да потърси майка ти, баба ти или леля ти?
Устата ѝ трепна. Почти пред очите му опасенията ѝ се превърнаха в гняв.
— Ще изпратя Рейч. Ти чакай тук — нареди тя.
С тези думи девойката се отдалечи и го остави във фоайето. Интересно защо тя просто не беше извикала някой прислужник? И защо беше отворила сама? Брашън направи още няколко крачки сред познатото помещение, за да погледне към коридора. Взорът му веднага откри признаци на немара. Той си припомни, че и по пътя за насам бе зърнал подобни неща: алеята пред дома стоеше покрита с почупени клони и листа; самите стълби също бяха неметени. Може би за рода Вестрит бяха настъпили времена на оскъдица, а може би това представляваше израз на стиснатостта на Кайл.
Брашън започна да крачи неспокойно. Лошите вести, които той носеше, щяха да се окажат по-съкрушителни, отколкото бе очаквал. На всичкото отгоре не беше заварил Алтея вкъщи.
Алтея… Мисълта му бе изключително настойчива, сякаш можеше да я призове.
Пролетна вечер стоеше на котва в градското пристанище, пристигнал днес. Фини бе изпратил Брашън на сушата още при самото спускане на котва, очевидно с очакването, че помощникът му ще започне да организира посредничество. Вместо това младият Трел се беше отправил директно към дома Вестрит. Портретът на Вивачия все още се намираше на борда на Пролетна вечер, мълчаливо потвърждение за правотата на думите му. Брашън се съмняваше, че Вестритови ще поискат да я видят. Но Алтея определено щеше да се опита да си я върне. Морякът не беше сигурен за чувствата ѝ към него, но знаеше едно: тя нямаше да го сметне за лъжец.
Той се опита да прогони мислите за Алтея. Напразно. Веднъж докоснал тази тема, умът му отказваше да се отдели. Какво ли си мислеше тя за него? И защо нейното мнение означаваше толкова много за него?
Защото той искаше тя да има добро мнение за него. Двамата не се бяха разделили при особено добри обстоятелства: нещо, за което Брашън бе съжалявал през цялото време. Въпреки това младият мъж не вярваше, че Алтея все още ще се сърди заради подмятането му. Тя не беше такава.