— Разбира се. Милата Дело е най-добрата ми приятелка. — Тя отново му се усмихна и посочи към единия от столовете. Самата Малта се настани насреща му, наля кафе и му подаде резен хляб.
— Не съм я виждал от години — призна Брашън.
— Наистина ли? Срамота. Тя много е пораснала. — С леко променена усмивка тя добави. — Освен това познавам и брат ти.
Тонът ѝ накара Брашън да се навъси.
— Керуин. Предполагам, че той също е добре?
— Така мисля. Беше добре последния път, когато го видях. — Тя леко въздъхна и отклони поглед. — Двамата с него не се виждаме често.
Дали тя не беше влюбена в младия Керуин? Брашън мислено пресметна настоящата възраст на брат си. Да, вероятно Керуин беше достатъчно голям, за да ухажва младите дами. Но ако Малта и Дело бяха връстнички, то Малта се явяваше прекалено малка. Той започна да изпитва известно смущение. Дете или жена седеше насреща му? В момента тя разбъркваше кафето си и съумя да подчертае елегантността на движенията си. Сетне тя се приведе над масата, предлагайки да добави канела към чашата му. Несъмнено тя не бе възнамерявала да демонстрира пазвата си при това движение. Брашън бързо отмести поглед, но уханието на млада плът пак достигна до него.
Малта се облегна назад, отпи глътка кафе и отмести един немирен кичур от челото си.
— Предполагам, че ти познаваш леля ми Алтея?
— Разбира се. Двамата служихме заедно на борда на Вивачия, дълги години.
— Аха.
— Тя се е върнала благополучно?
— Да, още преди седмици. Върна се на борда на Офелия. Това е живият кораб на семейство Тенира. — Тя го погледна право в очите. — Граг Тенира е много привлечен към нея. Целият град шуми от клюки. Не са малко онези, които се сепват от мисълта, че моята твърдоглава леля е хлътнала по толкова спокоен млад мъж. Баба ми, разбира се, е много развълнувана. Всички ние се вълнуваме, защото почти бяхме изгубили надежда да я видим омъжена. Сигурна съм, че разбираш какво имам предвид.
Тя се засмя доверено, сякаш бе изрекла нещо, което не можеше да сподели с когото и да било. Същевременно го наблюдаваше внимателно. Сякаш можеше да види как думите ѝ се забождат в сърцето му.
— Да, обещаващ партньор — сковано отвърна Брашън и усети, че кима като играчка. — Тенира. Граг Тенира. Определено. Определено би бил добър съпруг. Освен това той е добър моряк.
Последното Брашън прибави по-скоро към себе си. Това беше единственото нещо, което би могло да привлече Алтея към Граг Тенира. Е, той беше красив. Освен това не беше лишен от наследство и не беше пристрастен към киндин.
Мисълта за наркотика доведе със себе си поредно желание. Познатата горчивина щеше да го отвлече от горчилката, започнала да се наслоява в душата му… Може би в джоба на жилетката бяха останали трошици, само че той не възнамеряваше да посяга пред детето.
— … още хляб, Брашън?
Той осъзна само последните ѝ думи и погледна към недокоснатата си чиния.
— Не, благодаря. Хубав е.
Брашън бързо отхапа от резена. В пресъхналата му уста хлябът имаше вкус на стърготини. Той го прокара с голяма глътка кафе.
Малта се пресегна над масата и леко докосна ръката му с нежните си пръсти.
— Изглеждаш уморен. Аз бях разстроена, когато те пуснах и не ти благодарих, задето си дошъл да ни донесеш вести за кораба на татко. Предполагам, че идваш отдалече, нали?
— Определено — призна той. Той се отдръпна, събра ръце и несъзнателно ги потърка в стремежа си да се отърве от усещането. Малта се подсмихна и извърна лице. Тя се бе изчервила. В такъв случай тя осъзнаваше, че флиртува — това не беше несъзнателният допир на дете. Брашън се чувстваше объркан. В случая имаше много неща, за които трябваше да мисли. Отново му се искаше да вземе късче киндин… Той си наложи да отхапе нов залък хляб.
— Покрай теб започвам да се чудя как ли би изглеждал брат ти, ако си пусне мустаци. Твоите ти стоят много добре.
Брашън смутено повдигна ръка към лицето си. Нейните думи не бяха подобаващи, същото се отнасяше и за начина, по който очите ѝ проследиха почти жадно движението му. Той се изправи.
— Най-добре да дойда по-късно. Кажи на близките си да ме очакват. Трябваше да им съобщя за идването си, вместо да дойда направо.
— Няма проблем. — Девойката остана седнала, без да понечи да го изпроводи до вратата или дори да потвърди желанието му да си иде. — Аз вече изпратих да ги доведат. Сигурна съм, че те ще се върнат скоро. Ще искат да научат новини за татко и кораба му колкото се може по-скоро.
— В това съм убеден — сковано се съгласи Брашън. Той не можеше да разбере тази млада жена, която се взираше насреща му без никакви угризения. Може би думите ѝ бяха проява на детска несъобразителност. А може би самият той беше прекарал твърде дълго време в открито море. Той отново седна, изправен, и стисна шапката си. — Тогава ще ги изчакам. Тъй като съм сигурен, че неочакваната ми поява те е откъснала от заниманията ти, не се чувствай длъжна да оставаш с мен. За мен не е проблем да изчакам сам.