Болката в сърцето ѝ се усили при споменаването на кораба. Първо Кайл ѝ беше отнел Вивачия, а сега тя бе попаднала в ръцете на пират, който не се свенеше да убива. Това щеше да се отрази на кораба, неизбежно щеше да се отрази. Ако Алтея някога си я върнеше, Вивачия щеше да бъде съвсем различна от жизнерадостния кораб, напуснал Бингтаун преди около година.
— Също както аз съм променена — обърна се тя към мрака. — И както той се е променил.
Тя остана загледана в Брашън, докато тъмнината не го погълна.
Едва подир отминаването на среднощ Малта успя да се измъкне от дома си.
Семейството ѝ бе вечеряло в кухнята, като слуги, с притоплени остатъци. И в компанията на Брашън. По-късно, когато Рейч се прибра (тя бе получила свободен ден), семейството и Брашън се бяха върнали в кабинета, за да продължат обсъждането си. Дори Силдин присъстваше — за голямо отвращение на Малта. Дребосъкът непрекъснато задаваше глупави въпроси, което само по себе си не би било чак толкова лошо, ако не беше настойчивото желание на останалите да му обясняват всичко по най-прост начин, същевременно настояващи, че не бива да се страхува. В един момент той заспа пред огнището. Брашън предложи да го отнесе в стаята му, а Кефрия бе позволила.
Малта се загърна по-плътно. Лятната нощ бе топла, но наметалото целеше да я прикрие. Е, освен това я предпазваше от сланата: обувките и полата ѝ вече бяха подгизнали. Вън беше много по-тъмно от очакваното. Но чакълестата пътека, която отвеждаше до дъба и беседката, отразяваше слънчевата светлина. Имаше места, където треви бяха започнали да изместват лъскавите камъчета. А влажните листа, непочиствани още от есента, залепваха по подметките на обувките ѝ. Тя се постара да не мисли за червеите и охлювите, които най-вероятно стъпкваше.
В храстите от дясната ѝ страна нещо прошумоля и я накара да застине. Нещо бързо се отдалечаваше от нея, но въпреки това Малта остана застинала, напрегната. Беше рядкост, но понякога край града слизаха планински рисове. Те нападаха дребния добитък, дори деца.
В този момент страшно ѝ се искаше да се върне обратно в къщата, ала тя си припомни, че трябва да бъде храбра. Това не беше шега или изпитание. Това, което тя правеше сега, правеше заради баща си.
Тя бе сигурна, че той ще разбере.
Струваше ѝ се много иронично, че леля Алтея я бе умолявала да помогне на семейството си във връщането на кораба и екипажа му. Дори и старицата изпълни по майсторски начин онази задушаваща прегръдка. В действителност и двете смятаха, че Малта не е способна да помогне с каквото и да било, че най-големият ѝ принос би се състоял в несъздаването на затруднения. Самата Малта знаеше, че в действителност истината е съвсем друга. Докато майка ѝ ридаеше в спалнята си и вареше вино, което да излее в жертва на Са, а леля Алтея и старицата будуваха и обмисляха какво биха могли да продадат, за да съберат пари, единствено Малта щеше да направи нещо. Само тя осъзнаваше, че би могла да призове помощ.
Тази мисъл прибави към решителността ѝ. Тя щеше да стори каквото се наложеше, за да доведе баща си обратно у дома. И тогава щеше да се погрижи да му обясни коя от близките му наистина е направила саможертва за него. Кой казваше, че жените не могат да проявяват храброст и дързост в името на обичните си? Снабдена с тази мисъл, девойката продължаваше да крачи по пътеката.
Видът на някакво сияние сред розите я накара да потръпне. Мека жълтеникава светлина проблясваше. За момент тя си припомни всички онези страховити истории за Дъждовните земи. Може би Рейн бе оставил нещо, което да я наблюдава? Дали той щеше да си помисли, че тя му изменя? Малта почти беше на път да се върне — докато лек ветрец не донесе до нея миризмата на горещ восък и жасминовия парфюм, който Дело в последно време използваше. Затова тя отново продължи към дъба. С напредъка си вече можеше да различи източника на светлината по-ясно. Жълтото сияние меко се процеждаше сред старата беседка и очертаваше контурите на обвилия я бръшлян. Сега мястото изглеждаше наистина вълшебно, романтично и мистериозно.
Керуин вече я чакаше; той бе запалил свещ, за да улесни последния участък от пътя ѝ. При вида му сърцето ѝ трепна. Тези обстоятелства бяха съвършената романтична история. В нея Малта беше героинята, младата жена, наскърбена от съдба и близки, скърбяща заради отвлечения си баща. Въпреки всички неща, които близките ѝ ѝ бяха причинили, тя щеше да бъде тази, която да направи ключовата саможертва. Керуин беше младият мъж, дошъл да я спаси, защото мъжественото му сърце отекваше с обич към нея. Той не можеше да стори друго. За момент Малта спря, за да изпита по-пълно момента.