— Дори и когато подобен опит е глупав? — с остър сарказъм се осведоми той.
— Особено тогава — без да се засяга отвърна Янтар. — Така се прави, Трел. Човек изправя сърцето си срещу безчувствения свят. Хвърля се насреща му, на страната на доброто, без да пита за цената. Така се прави.
— Кое се прави? — попита Брашън, вече ядосан истински. — Самоубиването? В името на геройство?
— Да, може би е така — призна Янтар. — Но това е начинът, по който човек изкупва грешките си. По който става герой. — Тя леко наклони глава встрани. — Не ми казвай, че никога не си искал да бъдеш герой.
— Никога не съм искал да бъда герой — възрази Брашън. Някъде в далечината Парагон продължаваше да проклина и кълне. Той звучеше като пиян, като побъркан. Морякът погледна назад. Жълтеникавото сияние на огъня трептеше върху обезобразения лик.
Какво искаше тази жена от него? Той с нищо не можеше да помогне на кораба. Или на когото и да било.
— През цялото време исках единствено да живея живота си. А дори това не успявам.
Жената се засмя.
— Защото не спираш да се отдръпваш от него. И да се извръщаш от него. И да го избягваш. — Тя поклати глава. — Трел… Отвори си очите. Тази бъркотия е твоят живот. Няма смисъл да изчакваш той да се подобри. Престани да го отлагаш и започни да го изживяваш. — Янтар отново се засмя. Погледът и гласът ѝ бяха занесени. — Всеки си мисли, че храбростта представлява начина, по който човек се изправя пред смъртта невъзмутимо. Ала почти няма човек, който да не е способен на подобно нещо. Почти всеки е в състояние да стисне зъби и да не изпищи през последните си мигове. Не, истинската смелост се съдържа в способността да посрещнеш невъзмутимо живота. И нямам предвид онези участъци от пътя, в които човек извлича удовлетворение от борбата си, защото чувства, че тя го приближава до славната цел. Говоря за периодите, в които той трябва да изтърпява отегчението, трудностите и неудобството да върши онова, което е правилно. — Тя го погледна преценяващо. — Мисля, че ти си способен на това, Трел.
— Престани да ме наричаш така — просъска той. Всяко споменаване на фамилното име се врязваше в незарасналата рана.
Тя рязко го сграбчи за китката.
— Не, ти си този, който трябва да престане. Престани да мислиш, че си синът, от когото баща ти се е отрекъл. Ти не си бил този, когото той е очаквал от теб, но това не означава, че ти не притежаваш същина. Освен това ти не си съвършен. Престани да използваш всяка допусната грешка като оправдание окончателно да се откажеш от усилие.
Брашън грубо се освободи от захвата ѝ.
— Коя си ти, че да ми говориш подобни неща? И откъде изобщо знаеш за тях?
С разочарование той осъзна единствения възможен източник на това ѝ знание. Алтея го бе обсъждала. Колко ли беше казала на Янтар?
Един поглед към лицето на жената му беше достатъчен. Да, Алтея ѝ беше казала всичко. Всичко.
Той ѝ обърна гръб и с бързи крачки започна да се отдалечава. В този момент му се искаше да може да потъне в мрака.
— Брашън? Брашън! — тя просъска повика си подире му.
Морякът не се обърна.
— Къде ще отидеш, Трел? — догони го дрезгавият ѝ вик. — Къде ще успееш да се скриеш от себе си?
Това той не знаеше, затова не си направи труда да отговаря.
Обувките бяха целите подгизнали. Малта ги хвърли в гардероба си и откачи една дебела роба. Макар да беше лято, нощната ѝ разходка я беше охладила.
Вече постоплена, тя извади кутийката. Сивия прах бе скрила сред една по-голяма торбичка с билки против главоболие. Тя извади кесийката му и я почисти от полепналите стръкчета. Пронизаха я приятни тръпки, когато я развърза, изсипа я в кутийката и я разклати. Нежен облак остана да проблясва във въздуха. Малта кихна и побърза да спусне капака. Влезлият в гърлото ѝ прах донесе със себе си странно, но приятно усещане.
— Разтърси кутията, изчакай и я остави отворена край леглото си — гласно си припомни тя, докато се отправяше към леглото си. Девойката разклати кутийката, преди да я остави на нощното шкафче, отдръпна завивките, покатери се в кревата и я отвори. Накрая духна свещта и се отпусна върху възглавниците. Оставаше ѝ само да затвори очи и да зачака.
Тя го стори.
Нетърпението се бе превърнало във враг, който не ѝ позволяваше да заспи. Въпреки това тя продължаваше да държи очите си затворени. И се опитваше да се унесе с мислите си. Когато и това не помогна, тя започна да си мисли за Рейн. След днешното разочарование тя го намираше далеч по-привлекателен. Когато по-рано днес Керуин я прегърна, той ѝ се стори кльощав в сравнение с широката гръд на Рейн (нея Малта бе усетила в единствената им бърза прегръдка). Да, Рейн определено не би пропуснал шанса да я целуне. Тази мисъл ускори пулса ѝ.