Рейн пораждаше буря от противоположни чувства. Подаръците и вниманието, с които той я обсипваше, я караха да се чувства значима — особено след цяла година принудителни лишения. Понякога тя нямаше нищо против покритото му лице и ръкавиците: те го караха да изглежда загадъчен. Те ѝ позволяваха да се вглежда в него и да си представя, че под тяхното прикритие стои красив млад мъж. Когато той с лекота я учеше да танцува, тя усещаше и сила, и ловкост в лекия му допир до ръката и гърба ѝ. Само на моменти тя се чудеше дали под воала не се крият брадавици, покрили безформено лице.
В негово отсъствие съмненията я спохождаха. Още по-лошо беше съчувствието на приятелките ѝ. Всички до една бяха уверени, че той ще се окаже чудовище. През половината от времето Малта подозираше, че те просто завиждат на вниманието и скъпите дарове, които тя получаваше от него. Може би те искаха той да се окаже грозен, защото завиждаха на късмета ѝ. Не, тя вече не знаеше какво чувства и какво вярва. И все не можеше да заспи. Напразно беше използвала праха. Всичко се объркваше…
Тя продължаваше да се мята в леглото. И тялото, и умът ѝ оставаха измъчвани от копнеж, който Малта не разбираше. Да можеше баща ѝ да се прибере, та всичко да се оправи…
Искам да изляза. Защо не ми помагаш?
— Не мога. Моля те, разбери, че не мога, и престани да искаш това от мен.
Пленената драцена се изпълни с презрение.
Не искаш. Способен си, но няма да го сториш. Нужна е единствено светлината на слънцето. Отмести преградите и пусни светлината да влиза. За останалото ще се погрижа аз.
— Вече ти казах: залата, в която се намираш, е затрупана. Сигурен съм, че някога тук е имало огромни прозорци и прегради, които са ги покривали. Ала сега цялата структура се намира под земята. Затрупала я е пръст, сред която има корени. Ти се намираш под цяла гора.
Ако ти наистина беше мой приятел, за какъвто се представяш, щеше да ме изнесеш на повърхността. Моля те. Аз се нуждая от свобода. Не просто за себе си, а и заради всички като мен.
Рейн се размърда в леглото си. Той не беше заспал напълно, не сънуваше, но и не беше буден. Тези видения го измъчваха почти всяка нощ. Когато спеше, женската се взираше в него, към него и през него с огромните си медни очи. Край елипсовидните зеници проблясваха цветове. Рейн не можеше да откъсне поглед от тях, не можеше да се освободи от видението и да се събуди. Драцената беше пленена в своя пашкул от магическо дърво, а той беше пленен в нея.
— Ти не разбираш — простена той в съня си. — Целият купол е затрупан. Слънцето никога повече няма да се прецежда през прозрачността му.
Тогава отвори огромните врати и ме извлечи навън. Постави трупи под мен, ако се налага, и впрегни коне. Не ме интересува как ще го сториш. Просто ме изведи на белия свят.
Рейн не можеше да я накара да разбере.
— Не мога. Ти си прекалено голяма, за да бъдеш преместена от сам човек, а никой друг не би ми помогнал. А дори и да имах нужните работници и коне, пак не бих могъл да сторя нищо. Тези врати никога повече няма да се отворят отново. Никой не може да разбере начина, по който те са се отваряли. Освен това те също са затрупани. Десетки работници ще трябва да се трудят месеци наред, за да ги освободят от пръстта. Дори и това не е гаранция, че отварянето би било успешно. Структурата е отслабнала. Ако вратата се отмести, целият купол ще се срути. И ти ще бъдеш затрупана още по-дълбоко.
Какво от това?! Рискувай, отвори вратата. Аз мога да ти помогна да узнаеш как. — Гласът ѝ стана съблазнителен. — Аз бих могла да ти предоставя всички тайни на този град. От теб се иска единствено да обещаеш, че ще отвориш вратата.
Съвсем смътно той почувства, че раздвижва глава върху възглавницата.
— Не. Ти би ме удавила в спомени. Никому от двама ни не би помогнало това. Това само би ми докарало лудост. Не се опитвай да ме изкушиш по такъв начин.
Тогава нападни вратата. Брадви и чукове ще я накарат да отстъпи. Нека се стовари върху мен, ако трябва. Дори смъртта ще ми донесе повече свобода. Рейн, защо отказваш да ме освободиш? Ако ти беше мой истински приятел, щеше да ме освободиш.
Той потръпна в отговор на измъчените ѝ думи.
— Аз наистина съм твой приятел. И копнея да те освободя, ала не мога да го сторя сам. Първо трябва да привлека и други към каузата си. Тогава ще открием начин. Умолявам те, бъди търпелива. Потърпи.