Гладът не познава търпението. Лудостта не познава търпението. Те са неумолими. Рейн, защо не мога да те накарам да разбереш какво причиняваш със своята жестокост? Ти убиваш всички ни, обричаш ни. Помогни ми да изляза. Пусни ме!
— Не мога! — изрева той. Очите му се отвориха. Той приседна върху леглото си, задъхан. Напоени с потта му, чаршафите бяха прилепнали като саван. С едно движение той го отскубна от себе си и се надигна. Прозорецът беше отворен и нощният хлад приятно обгърна тялото му. Рейн прекара ръце през косата си, за да изцеди потта от къдриците ѝ. Той почеса последното образувание върху скалпа си, сетне решително отпусна ръце. Доближи се до прозореца и погледна нагоре.
Трехог, най-голямото поселище на Дъждовните Търговци, се намираше сред дърветата край брега на Реката. От едната страна на дома си Рейн можеше да види шумящите ѝ води под себе си. От другата можеше да види Стария град сред дърветата. Няколко светлини все още проблясваха там: работата по разкопаването и изследването никога не спираше. Когато човек работеше сред дълбоките участъци, денонощието преставаше да има значение. Във вътрешността на хълма цареше вечен мрак. Също като вътрешността на ковчега от магическо дърво в залата с Коронования петел.
За пореден път Рейн обмисли да каже на майка си за тези кошмари, но се отказа, защото знаеше как ще реагира тя. Яни Купрус веднага щеше да нареди разцепването на последния ствол магическо дърво. Огромното меко тяло във вътрешността му щеше да бъде изсипано върху каменния под, а безценния материал на пашкула му щеше да бъде превърнат в градиво за поредния кораб. Това беше единствената субстанция, позната на жителите на Дъждовните земи, която устояваше на разяждащите води на реката. Дори дърветата и храстите по крайбрежието ѝ оцеляваха само докато кората им останеше невредима. В мига, в който нещо нарушеше целостта ѝ, Дъждовната река започваше да ги разгражда. Дори дългоногите сребристи птици, дирещи храна из плитчините ѝ, носеха рани върху краката си. Единствено магическото дърво представляваше защита срещу белезникавите ѝ струи. А родът Купрус притежаваше последния и най-голям запас от този материал.
Ако Рейн успееше да убеди близките си, той щеше да открие начин да изнесе пашкула на открито, за да присъства на излюпването му. Процес, който най-вероятно щеше да разруши магическото дърво. По време на диренията си младежът бе открил гоблен, изобразяващ подобно излюпване. Някакво слабо бяло създание надигаше глава сред строшената черупка. Части от нея то стискаше в челюстите си, може би с намерението да погълне парчетата от своя затвор. Неговите очи бяха свирепи, а човекоподобните създания, присъстващи на излюпването, изглеждаха застинали в страхопочитание. Понякога този гоблен му напомняше, че идеята е чиста лудост. Защо щеше да рискува да освободи подобно ужасяващо създание?
Ала то беше последното от своя вид. Последният истински дракон.
Той отново се отпусна върху леглото си и опита да подири някаква мисъл, която да му позволи да се отпусне, без да заспи. Ако заспеше, женската отново щеше да го придърпа към мислите си.
Уморено той си помисли за Малта. В моментите, в които той се сетеше за нея, Рейн се изпълваше с възторг и нетърпение. Тя беше тъй прекрасна, решителна и свежа. В нейното своеволие той разпознаваше все още неосъзната сила. Той знаеше какво мислят близките ѝ за нея; то не беше без основания. Тя беше упорита, себична и доста глезена. Тя беше жена, която винаги щеше да се защитава. Каквото пожелаеше, тя щеше да преследва неотклонимо. Ако Рейн успееше да си спечели верността ѝ, тя щеше да бъде съвършена. Подобно на майка му, тя щеше да защитава и напътства децата си, да запази семейното влияние за тях дълго след като Рейн се намираше в гроба. Другите щяха да казват, че съпругата му е безскрупулна и аморална в защитата на семейството си, ала щяха да го казват със завист.
Стига да я привлечеше на своя страна. В това се криеше разковничето. При напускането на Бингтаун той бе уверен в победата си. Ала тя не беше използвала кутийката, за да се свърже с него. И бе получил само едно предпазливо писмо след последната им среща. Това беше всичко.
Той се претърколи неуморно и затвори очи. Неусетно се унесе и засънува.
— Рейн. Рейн, трябва да ми помогнеш.
— Не мога — простена той.
Мракът се разгърна и Малта се приближи към него. Тя беше неземно красива. Бялата ѝ нощница потрепваше под недоловим вятър. Тъмните ѝ коси се сливаха с нощта, а очите ѝ бяха пълни с тайнственост. Тя крачеше сама сред пълен мрак. Рейн знаеше какво означава това: тя беше дошла в дирене. Тя не беше създала декор, не бе фантазирала. Тя просто бе легнала да спи, мислейки за него.