— А каква е истинската ѝ форма?
Рейн осъзна, че се е доближил до много опасна тема.
— Тя е пленена дълбоко под земята, където никой не е способен да я освободи.
Той хвана девойката за ръката и отново я поведе по пътеката, към мястото, където мислите му бяха извикали дървена колиба. Малта побърза да се възползва от сушината ѝ. Рейн я последва, затваряйки вратата след себе си. В камината гореше огън. Застанала пред нея, Малта се зае да изстисква косите си. Подир това тя се обърна към него, с все още лъснало от капки лице. Светлината на огъня танцуваше в очите ѝ.
— Как е пленена? — попита тя. — Какво би се наложило да сторим, ако поискаме да я освободим?
Рейн реши да ѝ каже една част.
— Много отдавна тук нещо се е случило. Не сме сигурни какво. По някакъв начин цял град се е оказал затрупан под земята. Било е толкова отдавна, че в затрупалата го пръст са поникнали дървета. Драцената се намира в една от залите на този заровен град. Невъзможно е да я освободим.
Той вложи цялата окончателност, която можеше да събере. Въпреки това Малта не изглеждаше уверена. Рейн поклати глава.
— Това не е сънят, който си представях, че ще споделим.
— Не може ли тя да бъде изровена? Как така тя се намира толкова дълбоко под земята, а е още жива? — Малта наклони глава насреща му и присви очи. — И как така изобщо знаеш за съществуването ѝ? Рейн, има нещо, което не ми казваш — обвини го тя.
Младежът повдигна брадичка и не отстъпи.
— Малта, има много неща, които не мога да ти кажа. Аз не бих искал от теб да издадеш своите тайни. Повярвай, че ти казах всичко, което имам право да споделя с теб.
Няколко секунди тя остана загледана в него, сетне сведе поглед.
— Не ме разбирай погрешно. Не осъзнавах какво искам от теб. — Тя допълни с леко задавен глас. — С нетърпение очаквам времето, когато между нас няма да има тайни.
Прилив на вятъра разтърси стените на колибата. Явно създанието прелиташе над тях.
— Освободете ме! — долетя викът ѝ. — Освободете ме!
При втория прилив, разтърсил кепенците, Малта се озова в обятията му. Рейн я притисна към себе си, почувствал, че тя трепери. Тя беше съвсем дребна; главата ѝ стигаше единствено до брадичката му. Косата ѝ още бе влажна под допира на милувката му.
Когато тя повдигна лице към него, той пропадна в бездънния ѝ поглед.
— Това е само сън — увери я Рейн. — Нищо не може да те нарани. Нищо не е реално.
— На мен всичко ми изглежда реално — прошепна тя. Дъхът ѝ бе топъл.
— Наистина ли?
— Да — увери го тя.
Той приведе главата си към нейната. Тя не избегна целувката му. Тънкият воал между устните им бе почти приятен. Ръцете ѝ го обгърнаха и го притиснаха неумело.
Сладостта на тази целувка остана с него и когато силата на кутийката изчезна и Рейн потъна в обикновен сън.
— Ела при мен — слабо достигнаха думите ѝ. — Ела при мен по пълнолуние.
— Не мога! — извика той, решен да я достигне с изреченото. — Не мога, Малта!
Той се събуди с тези думи, притиснал лице към възглавницата. Дали тя го беше чула? Той затвори очи и се опита да се унесе обратно в споделения сън.
— Малта? Не мога да дойда при теб. Не мога.
Така ли казваш на всички женски? — изсмя се глас. Нокти немощно потрепваха по обвилия ги материал. — Не се тревожи, Рейн. Ти не можеш да идеш при нея, но аз ще го сторя.
Глава седемнадесета
Изоставен
Беше настъпил прилив, а луната сияеше ярко, когато Кенит реши, че е време да изпълни обещанието си. Това бе му отнело известна предпазлива подготовка, но вече всичко беше готово. Нямаше смисъл да губи повече време.
Той спусна крака си на пода и приседна в койката. И се навъси, защото сънливата Ета на свой ред повдигна глава от постелята.
— Заспивай — нареди ѝ той. — Ако ми потрябваш, ще ти кажа.
Вместо да се наскърби, тя му се усмихна топло и отново затвори очи. Това ѝ смирение беше почти смущаващо.
Поне тя вече се беше примирила с мисълта, че той не се нуждае от помощта ѝ за всяка дреболия. През седмиците възстановяване Ета се прояви влудяващо услужлива. На няколко пъти му се наложи да крещи насреща ѝ, преди тя най-сетне да се отдръпне и да го остави сам да се грижи за себе си.
Той посегна към протезата си и намести края на чукана в чашката ѝ. Все още не можеше да свикне с присъствието на ремъците, които пристягаха дървения крак, но и присъствието им далеч не беше толкова осезаемо.