Обуването на панталони в подобно състояние също представляваше трудност. Кенит се навъси, решавайки, че трябва да поиска някаква нова кройка от курвата.
Понастоящем на колана му висеше единствено кинжал. Мечът представляваше ненужно украшение за човек, който разполагаше само с единия си крак, за да пази равновесие.
Той нахлузи ботуша си, взе подпряната патерица и затрополи към сандъка с дрехите си. Там, макар и залитащ, си облече риза и жилетка. Последва ги сукнен сюртук, чиито джобове бяха снабдени с чиста носна кърпа и оставащите дребни неща. Преди да излезе, той се убеди, че яката му е изправена, а маншетите са равномерни. Останал удовлетворен, Кенит тихо затвори вратата след себе си.
На закотвения кораб цареше спокойствие: пристигането в Заграба бе облекчило съда от значителна част от присъстващите. Повечето от бившите роби с радост бяха напуснали претъпкания кораб. Други бяха пожелали да останат — тях Кенит бе подложил на щателно пресяване. Някои от желаещите просто не притежаваха качествата да станат добри моряци. Други бяха прекалено мрачни. Уви, не всички с множество татуировки по лицата бяха несмирими духове, отказващи да се примирят с робството: някои от тях просто бяха прекалено глупави да изучат задълженията си добре и да ги изпълняват достатъчно сносно. С тях Кенит, подобно на предишните им стопани, също не искаше да си има работа. Десетина роби, станали жертви на влиянието на Са’Адар, бяха настояли да останат на борда. Кенит добродушно бе позволил. Това му действие изчерпваше признаването му на възгледа, че те имат някакво право към кораба. Несъмнено те се бяха надявали на повече. Е, очакваше ги разочарование.
Трима от останалите на борда роби Кенит бе задържал за цели, свързани с работата му. Цели като тази, която възнамеряваше да изпълни тази нощ.
Той откри Куцата облегната на парапета на предната палуба. Недалеч от нея лежеше Уинтроу, изтощен. Кенит се подсмихна едва забележимо: явно Бриг с особено старание бе изпълнил нареждането през следващите няколко дни да залисва момчето.
Младата робиня се извърна, привлечена от тропота по палубата. Тя имаше големи и тъмни очи, които го наблюдаваха с трепет, макар и не с предишната уплаха. Няколко дни след превземането на кораба Ета бе забранила на моряците и бившите роби да спят с нея. Самата робиня не възразяваше, затова Кенит не виждаше смисъл от намеса, но Ета бе настояла, че робинята е прекалено привикнала, за да знае как да се възпротиви. Впоследствие Уинтроу му бе разказал всичко, което знаеше за тази девойка. Тя полудяла в трюма и се осакатила, триейки крака си в оковите. Според Уинтроу при пристигането си на кораба тя била нормална. Никой от останалите не знаеше нищо за нея, нито името ѝ, нито възрастта ѝ. Жалко, че тя беше изгубила ума си. Освен това тя винаги щеше да накуцва, от който факт бе получила и непретенциозното си прозвище. На борда тя беше безполезна… По-лошо, тя ядеше от запасите и заемаше място, което би се полагало на някой умел моряк. Кенит щеше да я остави в Заграба, ако и Ета, и Уинтроу не се бяха застъпили за нея. Когато самата Вивачия също се застъпи, Кенит им позволи да го убедят. Но сега беше настъпил моментът да се отърве от нея. Това беше най-доброто нещо, което той можеше да стори. Един пиратски кораб не е приют за засегнати души.
Той ѝ направи знак да го последва. Робинята направи едничка колеблива стъпка към него.
— Какво ще правиш с нея? — тихо попита Вивачия откъм сенките.
— Няма да ѝ причиня зло. Ти ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш това. — Капитанът погледна към Уинтроу. — Нека да не будим момчето — меко добави той.
Известно време фигурата мълча.
— Усещам, че ти вярваш, че правиш онова, което е правилно за нея. Но не мога да разбера какво е то. — След още няколко мига мълчание тя добави — Ти умишлено не ме допускаш. Има части от сърцето ти, до които никога не си ме допускал. Ти пазиш тайни от мен.
— Така е. Също както ти пазиш тайни от мен. Довери ми се. Имаш ли ми доверие?
Този въпрос той превърна в изпитание.
Тя мълчеше. Кенит пристъпи напред, подминавайки Куцата, която потръпна за момент. Той зае мястото ѝ край перилото и се приведе към фигурата.
— Добър вечер, скъпа госпожице — каза той, сякаш разговорът им започваше сега. Думите му бяха прошепнати.
— По-скоро приятна вечер, благородни господине — отвърна тя.
Той протегна ръка към нея. Вивачия се извърна към него, повдигайки едрите си пръсти.
— Надявам се, че си добре. — Той посочи към околните земи. — Как ти се струват моите острови? Ти вече получи възможност да ги опознаеш.