Тя издаде приятен, топъл звук.
— Те притежават удивителна красота. Водата тук е топла, мъглите ги обгръщат и отново ги разкриват… Дори птиците, които гнездят тук, са различни. По-пъстри, по-умели в песента си. Не бях виждала подобна пъстрота от времето, когато капитан Вестрит ме отведе далеч на юг…
Гласът ѝ затихна.
— Той все още ти липсва, нали? Убеден съм, че той е бил отличен капитан, който ти е показал удивителни места. Но ако ти ми се довериш, сияйна моя, двамата с теб ще видим още по-екзотични гледки и ще преживеем още по-вълнуващи приключения. — В следващите му думи почти се долавяше ревност. — Наистина ли си го спомняш тъй добре? Смятах, че тогава още не си била събудена.
— Спомням си го така, както човек си спомня приятен сън на сутринта. Нищо не е отчетливо, ала някоя миризма, хоризонт или течение ми се струват познати и донасят спомен със себе си. Когато Уинтроу е с мен, усещането е по-конкретно. На него мога да предам много повече, отколкото бих могла да разкажа.
— Разбирам. — Кенит смени темата. — И все пак, ти никога не си посещавала тези места, нали?
— Не съм. Капитан Вестрит отбягваше Пиратските острови. Ние ги подминавахме, колкото се може по̀ на изток. Той винаги казваше, че е по-лесно да заобиколиш проблемите, отколкото да се справиш с тях.
Кенит погледна отвъд, към Мариета, която също се поклащаше на котва. Понякога Соркор му липсваше. Соркор щеше да се справи добре с тазвечерната задача. Но пък човек най-добре опазва тайните сам.
Той осъзна, че е започнал да се залисва с размишления, след като беше дошъл на палубата със съвсем конкретно намерение.
— Напълно подкрепям този му възглед. Сега, славна моя, ще те помоля да ме извиниш, защото тази вечер трябва да се погрижа за разрешаването на един проблем. Мисли за мен, докато се върна.
— Ще го сторя — отвърна тя с леко объркване. Кенит се отдалечи.
Патерица и протеза трополяха в чудат ритъм. Когато мина край Куцата, той ѝ направи знак да го последва. Робинята се подчини бавно, с клатушкане, но все пак се подчини.
Край лодката той се обърна към нея.
— Изчакай тук. Ще те заведа на разходка.
Той придружи думите си с жестове, за да остане сигурен, че тя го е разбрала. Младата жена имаше смутен вид, но въпреки това го послуша и приседна на палубата.
Кенит я остави да седи в мрачината и отново закрачи. Пътьом той кимна на дежурния моряк. Вахтеният сведе глава в отговор, без да задава въпроси. Капитан Кенит винаги бе обичал да обхожда кораба си. Възобновяването на тези привички дори бе успокоило моряците, уверявайки ги, че техният капитан отново е здрав.
Сега той можеше да се движи по-бързо, макар и с цената на известен дискомфорт. Уинтроу му бе казал, че с течение на времето кожата ще стане по-дебела и ще се обезчувстви. Самият Кенит определено се надяваше на това. Понякога кожената чашка на протезата раздразваше кожата, а мишницата го болеше от притискането на патерицата.
При нужда пиратът можеше да се придвижва безшумно — с цената на повече болки. Той си бе направил труда да открие мястото, където Са’Адар отива да спи всяка нощ и сега уверено се отправяше натам. Запалените фенери бяха разположени на голямо разстояние едни от други, ала дори сред този коварен полумрак пиратът безпогрешно намираше пътя си.
Достигнал облегнатия жрец, той спря и се вгледа в него. Той знаеше, че Са’Адар не спи, затова не виждаше смисъл да се преструва да го буди. Вместо това пиратът каза с тих глас:
— Ако искаш да видиш как Кайл Хейвън бива съден, ела и ме последвай. И пази тишина.
В проява на същата увереност той обърна гръб на свещеника и се отдалечи. Не си направи труда да поглежда назад. Острият му слух долови тихите стъпки на Са’Адар.
Кенит бе преценил правилно: тази атмосфера на тайнственост накара жреца да дойде сам, без да буди другарите си. Пиратският капитан вървеше сред спящите, докато не се спря на двама от онези, които бе избрал по-рано. Дедж спеше с ръка, отпусната върху Сайла. От своя страна бившата робиня се беше свила. Капитанът сръчка мъжа с патерицата си, безмълвно посочи другарката му и продължи. С послушанието на дресирано куче мъжът я събуди и веднага се отправи подир Кенит.
Почти целият кораб спеше. Онези, които се размърдаха, бяха достатъчно разумни да не задават въпроси. Обратно на палубата, Кенит ги поведе към юта. Той спря пред каютата, където бе затворен Кайл Хейвън. Едно рязко кимване на капитана към задрасканите лица им показа намерението му. Дедж безцеремонно отвори вратата и влезе в каютата.
Кайл Хейвън ги изгледа сепнато от омачканата си койка. Косата му се спускаше несресана. Каютата вонеше на немита плът и урина, като робски трюм. Кенит сбърчи нос и с тих глас каза: