— Последвай ни, капитан Хейвън.
Пленникът трескаво оглеждаше лицата на посетителите си. Са’Адар се усмихваше.
— Дошли сте да ме убиете, нали?
— Не — отвърна Кенит. На него му беше все едно дали другият му е повярвал. Той се обърна към задрасканите лица. — Погрижете се той да ни последва тихо.
С повдигната към Хейвън вежда пиратът додаде:
— За мен е без значение какво ще направят те, за да обезпечат мълчанието ти. Съдействието ти не е от ключово значение, но ще улесни нещата за всички ни.
Кенит се извърна, без да се интересува кой и по какъв начин ще се подчини. Са’Адар го раздразни, като го догони и каза:
— Няма ли да събудиш и другите, та и те също да присъстват?
Кенит спря насред крачка. Без да се обръща, той отвърна:
— Мисля, че ясно изтъкнах желанието си това да стане тихо.
— Но…
Движението се прояви като рефлекс. На Кенит дори не се наложи да мисли за него. Той просто пренесе тежестта си върху здравия крак, опря рамо на стената и замахна с патерицата. Ударът попадна върху бедрото на жреца и го блъсна назад. Са’Адар остана вкопчен в стената, зинал от болка. Кенит продължи пътя си. Ако не беше тясното пространство, ударът щеше да се прояви като още по-ефикасен. Във всеки случай той определено трябваше да се научи да използва патерицата си като оръжие.
Край лодката еднокракият спря да дочака останалите. Стана му приятно да види, че капитан Хейвън ги е последвал доброволно. Очевидно той не се съмняваше във влиянието на Кенит. Освен това явно осъзнаваше, че онези, които чуеха виковете му, нямаше да му се притекат на помощ. Каквито и да бяха размишленията му, съдействието значително улесняваше нещата.
При идването на другите Куцата се изправи на крака. Кенит се обърна към задрасканите лица.
— Донесете сандъчето, вие знаете кое. След това се пригответе да спуснете лодката.
Мъжът веднага се подчини. Останалите изчакваха мълчаливо. Никой не сглупяваше да задава въпроси.
Кенит застана на носа на лодката. Куцата седеше в задната част, близо до сандъка, а двамата задраскани лица хванаха единия чифт весла. Са’Адар и капитан Хейвън се настаниха на другия. Кенит определяше курса. На моменти той тихо им посочваше накъде да гребат.
Лодката се отправяше между два малки острова, към подветрената страна на трети. Едва когато Мариета и Вивачия се скриха от погледите им, Кенит посочи към четвъртия остров — тяхната същинска цел.
Дори и тогава той не позволи на гребците да отведат лодката до брега му, а ги накара да продължат към устието на малък залив. В действителност това беше нещо повече от залив. Привидният остров всъщност беше стена от покрити с растителност скали, оформени като почти затворена подкова, обгърнала води. Сред тези води вече се издигаха два острова. Под посивяващото небе капитанът насочи лодката към по-големия от тях.
На пръв поглед този остров по нищо не се отличаваше от останалите. Само Кенит знаеше, че от другата му страна водите му са достатъчно дълбоки, за да приютят кораб, ала за настоящата му цел и каменистият плаж щеше да свърши работа. По негов знак задрасканите лица доближиха лодката до сушата. Пиратът остана да седи в нея, като владетел, а останалите слязоха да я изтласкат на брега.
Очаквано, едва дъното бе започнало да стърже земя, Хейвън пусна лодката и побягна.
— Хванете го — нареди Кенит.
Един умело хвърлен камък от страна на задрасканите лица повали бягащия. Бащата на Уинтроу се стовари по очи върху каменистия бряг. Преди да е успял да скочи, Са’Адар вече го сграбчваше за шията и блъскаше главата му в земята.
— Вържете ръцете на капитана и ми го доведете. Погрижете се жреца да не го нарани. — Подир това той се обърна към Куцата. — Стой при мен, за да ми помагаш. Но само ако ти кажа, че имам нужда.
Момичето присви очи насреща му, но явно разбра.
Докато задрасканите лица разтърваваха биещите се, Кенит слезе на брега. Тукашният пясък, примесен с камъчета, се оказа значително по-труден за преодоляване от равните палуби на Вивачия. Зрънцата се изместваха под тежестта му, пясъкът поддаваше неочаквано. Придвижването се оказваше по-трудно от очакваното…
Той стисна зъби и се постара да си придаде вид, че умишлено напредва бавно.
— Последвайте ме! — тросна се пиратът към останалите. — Вземете и сандъчето.
Старата пътека той откри почти веднага, макар и обрасла. Вероятно прасетата и козите бяха единствените, които стъпваха по нея. Малцина други бяха идвали на този плаж; самият той за последно бе го посещавал преди години.