Една хлъзгава купчина свински изпражнения потвърди теорията му. Той я заобиколи предпазливо. Куцата продължаваше да крачи досами него. Следваха жрецът и Сайла, понесли сандъка. Дедж побутваше Хейвън, за да не изостава. Хейвън не мълчеше, но това не притесняваше Кенит. Стига пленникът да пристигнеше невредим, останалото беше без значение.
За известно време пътеката ставаше по-стръмна нагоре. Сетне тя придоби наклон и започна да се спуска към вътрешността на острова. Пред долчинката Кенит поспря за момент. Тук гората отстъпваше пред треви. Някаква коза преустанови храненето си за момент, за да ги изгледа предпазливо. Малко неща се бяха променили. На запад той видя тънка ивица дим да се издига към небето. Е, може би нищо не се беше променило. Пътеката се извиваше и се отправяше през гората към дима. Кенит я последва.
Проклетата патерица разраняваше подмишницата му. Определено трябваше да прибави повече подплънки. Същото се отнасяше и за протезата. Той стисна зъби, отказващ да покаже мъките си. Въпреки това ризата му лепнеше от пот, когато той най-сетне достигна поляната и спря.
Дедж изрази удивлението си под формата на ругатня. Жената измърмори молитва. Кенит не им обърна внимание.
Пред него се простираше спретната градина, разделена на поддържани лехи. Пред малък кокошарник подскачаха пилета. Долетя мученето на невидима крава.
Отвъд градината имаше шест колиби, някога напълно еднакви на вид. Сега сламените покриви на пет от тях бяха провиснали жално. Димът се издигаше от комина на шестата, все още запазила цялостен покрив. Този дим беше единственият признак на човешко присъствие.
Отвъд колибите личаха вторият етаж и керемиденият покрив на по-голям дом. Някога това бе представлявало малко и проспериращо имение. Сега единствено тези колиби бяха останали. Години внимателно планиране бяха отишли в него. Цялото поселище бе издигнато с внимание към детайла — подреден и спретнат свят, предназначен специално за него. Преди Игрот Дръзки да открие присъствието му.
Кенит бавно плъзна поглед. Нещо потръпна в него, но той го задуши, преди чувството да се е проявило.
Той бавно си пое дъх.
— Майко! — провикна се той. — Майко, върнах се.
В продължение на две секунди не се случи нищо. Тогава вратата бавно се отвори. Сивокоса жена надникна, присвила очи в сумрака. Тя най-сетне забеляза застаналите в другия край на градината. Старицата повдигна ръка и я притисна под шията си. И направи знак за защита от зли духове.
Кенит въздъхна раздразнено и започна да си проправя път през градината. Патерицата и дървеният крак потъваха дразнещо в меката земя.
— Аз съм, майко. Кенит, твоят син.
Както винаги, нейната предпазливост го раздразни. Той бе прекосил половината градина, преди тя да пристъпи отвъд прага. С раздразнение капитанът забеляза, че тя е боса, освен това беше облечена в памучна туника и панталони, като някаква селянка. Стегнатата ѝ коса имаше цвета на пепел. Тя никога не беше от стройните, но с годините беше наедряла още повече.
По изумения ѝ поглед личеше, че тя най-сетне го е познала. Старицата се затътри насреща му и го прегърна. Още преди да го е достигнала тя плачеше. И не спираше да сочи към липсващия му крак, да мълви във въпросително страдание.
— Да, майко, добре съм. Сега ме пусни.
Тя все така оставаше вкопчена в него, ридаеща. Кенит хвана ръцете ѝ и ги отдели от себе си.
— Пусни!
Преди години езикът ѝ бе отрязан. Кенит нямаше вина за случилото се; някога той бе изпитвал искрено състрадание към нея. Ала с течение на годините бе стигнал до заключението, че станалото е било за добро. По-рано тя бе говорила непрекъснато. Сега също се опитваше, само че Кенит можеше да насочва разговора в каквато си посока пожелаеше. Той определяше кога тя е съгласна с него и кога даденият въпрос е приключен. Като сега.
— Боя се, че не мога да остана дълго, но за сметка на това съм ти донесъл някои неща. — Той решително я обърна и я поведе обратно към колибата. — В сандъка има малко подаръци за теб. Семена, които мисля, че ще ти харесат. Подправки, плат, гоблени. Такива неща.
Двамата прекрачиха прага на колибата. Вътре цареше чистота. И оскъдица. Върху масата имаше дъски от бял бор, с четки и бои лежащи край тях. Значи тя още рисуваше. Вчерашното ѝ произведение все още не беше прибрано — цвете, изрисувано с множество детайли. Над камината бълбукаше котле. Вратата на другата стая бе отворена; през нея той зърна спретнато легло. Навсякъде погледът му откриваше знаци за прост и удовлетворен живот. Тя винаги бе предпочитала това. Виж, баща му бе обичал обилие и разнообразие: двамата с него се бяха допълвали добре. Сега тя му се струваше като половин личност.