Пиратският капитан умишлено не се спря да поглежда към останките от околните постройки — нямаше смисъл да се връща в миналото. Пък и растителността отдавна бе обгърнала руините на пожара. Нека да си останеше така.
Дори самата къща бе пострадала в онзи отдавнашен набег. Дървените ѝ стени още носеха обгорените белези от пламъци, заплашвали да се пренесат и връз нея. Цяла нощ на огън и писъци, в която смятаните за съюзници бяха разкрили същинските си намерения. Оргия от жестокост, с която Игрот бе насищал чувствеността си. Миризмата на дим и кръв оставаше завинаги вплетена с Кенитовите спомени от онази нощ.
Той пое по стълбите. Предната врата не беше заключена, тя никога не бе заключвана — баща му не вярваше в ключалките. Кенит я отвори и влезе.
За момент паметта му възстанови някогашната вътрешност. Образованието и пътуванията бяха изострили вкусовете му, но като дете той бе намирал за изключително луксозна тогавашната произволна сбирщина от гоблени, килими и украшения. Баща му я бе харесвал, малкият Кенит също.
— Ти ще си живееш като крал, момчето ми — казваше баща му. — Не, нещо повече, ти ще бъдеш крал. Крал Кенит от Ключалковия остров. Не звучи ли добре? Крал Кенит, крал Кенит, крал Кенит! — И баща му го грабваше на ръце и го завърташе във въздуха, залитащ пиянски. Крал Кенит.
Той премигна. Насреща си виждаше скучните стени и голия под на една нищожна плантация. Нищо общо с благородническото имение, което бе съзирал баща му. Впоследствие Кенит бе обмислял да възстанови къщата. В горните стаи имаше достатъчно произведения на изкуството и мебели, които да надминат някогашната безвкусна слава. Това беше неговата внимателно събрана колекция, най-ценните предмети от плячката му, тайно, един по един пренасяни тук. Да, той имаше възможност, но не това искаше. Не, той възнамеряваше да възстанови нещата, които Игрот беше откраднал. Същите картини, същите гоблени, килими, столове и свещници. Някой ден, когато моментът се окажеше подходящ, Кенит щеше да се впусне към реализирането на това си намерение. Той щеше да оправи нещата. Това той си бе обещавал безброй пъти. А ето, че сега за него ставаше възможно да изпълни обещанието към себе си. Всичко, което Игрот бе задигал, по право принадлежеше на него. Той се подсмихна. Да, крал Кенит.
Виж, майка му не искаше да има нищо общо с това. Като малък той имаше навика да се покатерва в скута ѝ, да обгръща ръчички около шията ѝ и да шепне плановете си за мъст. Тогава тя отчаяно и уплашено се опитваше да го смълчи. Тя дори не смееше да мечтае за мъст. Тя вече не искаше да живее сред лукс и богатство — смяташе, че простичкият живот ще я защити. Но Кенит знаеше, че тя се заблуждава. Колкото и малко да притежаваше човек, винаги щеше да се намери друг, който да завиди на въпросните нищожни притежания. Бедността и сдържаността не можеха да защитят човека от чуждата алчност. А ако някой действително си нямаше нищичко, завиждащите просто поробваха тялото му.
Всички тези размисли не забавиха крачките му. Той преведе спътниците си през коридора и към кухнята. Там пиратът отвори тежкия капак и ги поведе към избата. Това помещение бе извоювано от каменистата плът на острова. Тук нямаше прозорци, но той не си направи труда да запали факла, нали нямаше да стои дълго.
Тази изба беше отлична, еднакво хладна и лете, и зиме. Понастоящем нямаше следи от това ѝ предназначение. На пода лежаха ръждиви вериги, заобиколени с кървави петна — следи от употребата на подземието като импровизирана тъмница и стая за мъчения.
Сега отново тя щеше да придобие предназначението на затвор.
— Оковете го — нареди той на задрасканите лица. — Здраво. В онази стена има пръстени, вържете го към един от тях. Не искам да се опитва да измъчва Куцата, когато тя дойде да му носи храна. Ако тя идва да му носи храна.
— Ти се опитваш да ме изплашиш. — Отнякъде капитан Хейвън бе открил частица самоувереност. — Аз не се плаша лесно. Проблемът е, че нямам представа какво искаш от мен. Защо просто не ми кажеш?
Той дори съумя да задържи гласа си спокоен, докато мъжът го повеждаше по стръмните стъпала. Жената беше избързала пред покорния си партньор, за да намери вериги.
— Каквото и да ти е казал синът ми, аз не съм неразумен човек. Винаги е възможно да се споразумеем. Дори и ако задържиш кораба и момчето, за мен би могъл да получиш огромен откуп. Замислял ли си се за това? За теб аз съм далеч по-ценен жив. Хайде, определи откуп. Затваряне то ми не е от полза никому.
Кенит се усмихна иронично.
— Скъпи ми капитане, не всичко в живота опира до приходи. Понякога удобството получава предимство. А твоето затваряне е удобно за мен.