Кайл запази достойнството си. Той се съпротивляваше ожесточено, но мълчаливо, докато ръждивите окови щракваха около глезените му. По-скоро символична съпротива — престоят в каютата го беше изтощил. Всеки от двойката роби би го надвил. А срещу обединените им усилия той създаваше толкова проблеми, колкото би им създало някое глезено петгодишно дете. Ключалката се оказа ръждясала, ала ключовете, висящи край кухненската врата, пак я превъртаха, макар и с усилие.
Кенит видя точния момент, в който пленникът се пречупи. Това беше мигът, в който катинарът щракна. Тогава той започна да проклина. Кълнеше се, че ще отмъсти, и призоваваше десетки богове. Тези му закани изпроводиха робите по време на изкачването им. А докато капакът се затваряше, отрязвайки светлината, той започна да крещи.
Капакът на избата беше тежък и прилягаше плътно; очаквано, той приглуши виковете. Точно както Кенит си спомняше.
Пиратът окачи ключовете обратно и се обърна към робите.
— Покажете на Куцата как да слиза тук. Искам той да остане жив. Разбрахте ли?
Жената кимна. Дедж последва нейния пример. Кенит се усмихна, доволен. Тези двамата щяха да бъдат полезни тук. Животът на Ключалковия остров щеше да им предложи много повече, отколкото те бяха мечтали. Тук те щяха да притежават собствена колиба, обилие от храна, спокойствие и място, където да отгледат детето си. Колко лесно капитанът се бе сдобил с животите им. Интересно беше колко неистово хората се съпротивляваха на робството, а същевременно бяха готови сами да се продадат, само срещу шанс да живеят.
По време на обратния път той им каза:
— Майка ми ще ви покаже всичко, което трябва да знаете за този остров. Тук гъмжи от прасета, има и диви кози. Ще намирате почти всичко, от което се нуждаете. Стига да се намира извън голямата къща, то е ваше. В замяна ще искам само да помагате на майка ми в по-трудните дела. И се погрижете жрецът да не напуска острова. Ако опита, просто го отведете да прави компания на капитана. Посъветвайте го да развлича майка ми. — Пред вратата на колибата ѝ той спря и се обърна към тях. — Нещо, което съм пропуснал? Има ли нещо, което не ви е ясно?
— Всичко разбрахме — бързо отвърна жената. — Ние ще удържим на думата си, капитане, можете да разчитате на нас.
Тя положи ръка върху корема си, сякаш обещаваше на детето, а не на него. Това бе поредният признак, който го убеди, че е направил добър избор. Кенит кимна. Той имаше причина да се чувства доволен. Беше се отървал от Са’Адар, без да си навлича лошия късмет, който носеше убийството на свещеник. Кайл Хейвън бе преместен на място, където нито на Кенит, нито на Уинтроу се налагаше да мислят за него, но същевременно оставаше наличен за откуп, ако впоследствие капитанът поискаше да го стори. Двамата роби, откарали лодката на брега, се бяха погрижили за отсъствието на проблеми. Да, той определено бе планирал нещата добре.
Той влезе в колибата и се огледа. Жрецът стоеше в ъгъла, скръстил ръце — не приличаше на човек, който се моли. Майката на Кенит се бе привела над отворения сандък и се възхищаваше на съдържанието му. Тя вече си беше окачила тюркоазените обици.
Точно при влизането му Куцата се отправяше към масата, понесла току-що опечен хляб. Върху масата имаше купичка с плодово сладко и буца масло. До маслото димеше съд с билков чай. Подредените съдове бяха разнообразни, никоя от чашите не принадлежеше към комплект.
Тази гледка раздразни Кенит. Макар че събраните тук никога нямаше да напуснат острова, пак не му беше приятно да виждат, че майка му живее сред подобни обстоятелства. Когато той станеше крал, тези истории не биваше да остават.
— Следващия път ще ти донеса сервиз за чай, майко — заяви той. — Зная, че тези чаши ти харесват, но…
Той не се доизказа, а си взе филия от топлия хляб. Възрастната жена му наля чай и му предложи единствения стол на масата. Кенит побърза да се възползва, изтерзан от патерицата. Той обилно намаза хляба си с масло и насипа отгоре сладко.
Първата хапка доведе след себе си прилив на спомени. Тези скромни храни, все още радост за небцето му, бяха призраци — те принадлежаха към света на едно невръстно момче, глезено и защитено. Но всичко това бе предадено преди тридесет и пет години. Странно беше, че толкова сладък вкус е способен да поражда подобна горчилка. Тази филия и последвалите я три Кенит дояде със същото смесено чувство.
Останалите се присъединиха към него, в отговор на майчините му жестове да застанат около масата. Само жрецът се възпротиви. Неговият надменен поглед обхващаше и Кенит, ала това не притесняваше пирата. Гладът много скоро щеше да излекува свещеника от презрението му. За момента беше приятно събиране. Майка му продължаваше да ломоти в напевния си начин. Задрасканите лица отвръщаха на жестовете ѝ с кимвания и усмивки, но с малко думи: нейното безмълвие изглеждаше заразно. Сред това скромно събиране Куцата изглеждаше почти разумна. Тя сама взе метлата и почисти около огнището, без никой да ѝ нарежда. Погледът ѝ вече бе изгубил част от предишната си плахост. Кенит се замисли за момент. Той бе искал покорна слугиня за майка си; надяваше се, че тази девойка няма да възвърне прекалено много от духа си.