Той допи чая си и се надигна.
— Време е да вървя. Не започвай да възразяваш, майко. Ти знаеш, че не мога да остана.
Въпреки това тя го хвана за ръкава. Умолителният ѝ поглед говореше недвусмислено и красноречиво, ала Кенит избра да не го разбере.
— Няма да забравя чаения сервиз, обещавам. Ще го донеса следващия път, както ти казах. Да, всички чаши ще бъдат с украса. Зная какво ти харесва. — Той отдели ръцете ѝ и се обърна към другите. — Дръж се добре, девойче. Дедж, при следващото си идване ще очаквам да заваря едно здраво и пухкаво бебе. Нищо чудно тогава и второ да е на път? — намигна той. В този момент се чувстваше като патриарх. Впоследствие той можеше да избере и други хора, които да се заселят тук. Това щеше да се превърне в неговото вътрешно кралство.
Майка му изостави опитите си да го убеждава. Както ставаше винаги, тя се отпусна на стола, зарови лице сред дланите си и зарида. Тя винаги плачеше. Това беше нелепо. Нима за толкова години не беше разбрала, че сълзите не разрешават нищо? Не, тя продължаваше да плаче. Кенит леко я потупа по рамото и се насочи към вратата.
— Аз няма да остана тук — обяви свещеникът.
Кенит спря.
— Нима? — попита капитанът, докато се обръщаше.
— Точно така. Ще се върна на кораба заедно с теб.
— Жалко. Толкова бях сигурен, че майка ми ще се радва на присъствието ти. Сигурен ли си, че решението ти е окончателно?
Кенитовата учтивост смути Са’Адар и го накара да се огледа. Майката на Кенит продължаваше да ридае. Куцата се бе приближила до нея и предпазливо я галеше по рамото. Дедж и Сайла гледаха към Кенит. Тяхното напрежение напомняше на Кенит за ловни кучета. Той леко раздвижи ръка и двамата роби се отпуснаха, но все така оставаха нащрек.
— Сигурен съм. Няма да остана. Няма какво да правя тук.
Кенит въздъхна.
— А аз бях тъй сигурен, че ще останеш. Така да бъде. Поне направи нещо за майка ми. Благослови къщата. Или поне кравата.
Са’Адар го изгледа презрително, като човек, получил неподобаващо за него нареждане. Той хвърли поглед към ридаещата жена.
— Това мога да направя.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Не бързай. Несъмнено си забелязал, че в последно време аз не бързам особено. — Кенит сви рамене. — Ти ще гребеш.
Жрецът размишляваше. Той знаеше, че пиратът не може да го надбяга. И трудно щеше да избута лодката сам.
Са’Адар кимна неохотно.
— Ще благословя дома ѝ и градината.
— Много мило от твоя страна — рече Кенит. — Ще те чакам на брега. Довиждане, майко. Няма да забравя чашите.
— Капитане? — осмели се да попита Сайла. — Нужна ли ви е помощ да спуснете лодката?
Едновременно с тези думи тя хвърли бърз поглед към свещеника в недвусмислен жест.
Пиратът се усмихна.
— Благодаря ти, но няма да се наложи. Двамата със свещеника ще се справим. Вие започнете да подготвяте дома си. — Той кимна. — До нови срещи.
С тези думи Кенит намести патерицата под мишница и закуца обратно към лодката.
Пръстта на градината бе мека. Подир това пътеката се отправяше нагоре. Кенит откри, че е по-уморен от очакваното. Въпреки това той спря да си почине едва когато колибата остана зад него.
Той замислено обърса чело. Нямаше основания да се опасява, че жрецът ще го предаде, поне не и в настоящия момент. Са’Адар щеше да се нуждае от него, за да се върне на кораба.
Кенит закрачи по-бавно. Веднъж той дочу шумоленето на диво прасе в храсталака, но животното не го обезпокои, а избяга.
Той очакваше, че жрецът ще го изпревари, но не се оказа така. Може би Са’Адар отправяше продължителна молитва. Какво пък, това щеше да зарадва старата.
Пясъкът бе сух и нестабилен и протезата непрекъснато затъваше в него. А Кенит беше страшно уморен; затрудняваше се да повдига засегнатия си крак. Все пак той успя да достигне лодката и се настани вътре.
Задаваше се прилив. Скоро лодката щеше да бъде обгърната от вълната, но гребането пак щеше да бъде продължително. Дали Кенит не бе надценил силата си? Горещината на деня съзаклятничеше с умората на тялото му. В момента му се искаше да се излегне и лениво да отпочива. Но той не си позволи това, а се ограничи да масажира подмишницата си.