Са’Адар се навъси.
— Този труд е непосилен за сам човек! Ти също трябва да гребеш. Нали на отиване ни бяха нужни четирима гребци.
— Но тогава и лодката беше по-тежка. Освен това пътят ме измори. Не забравяй, че аз още се възстановявам. По-късно може и да те сменя.
Кенит извърна лице към вятъра и притвори очи. Яркото слънце потрепваше върху водата. В този момент дори умората му се струваше приятна, защото тя бе следствие от проявата на инициатива. Той бе предприел нещо. Бе си доказал, че все още е в състояние да подчинява останалите на волята си. Тялото му бе изгубило част от себе си, но пак оставаше способно да го изведе до амбицията му. Той щеше да постигне целта си. Крал Кенит. Крал Кенит, владетел на Пиратските острови. Дали някой ден той щеше да има свой дворец на Ключалковия остров? Може би след смъртта на майка си той можеше да заживее там. Както сам бе казал баща му, скалният отвор, отвеждащ до скрития залив, лесно можеше да бъде укрепен. Да, от мястото щеше да излезе прекрасна крепост.
Гласът на Са’Адар го изтръгна от мислите му.
— Вече не трябваше ли да виждаме корабите?
Кенит кимна.
— Ако ти можеше да движиш веслата мъжки, вместо да галиш вълните, вече щяхме да сме отминали онзи остров и действително да виждаме корабите. Но дори и тогава пак щеше да ни остава път. Така че продължавай да гребеш.
— На идване пътуването бе много по-кратко.
— Нещата винаги изглеждат по-лесни и по-бързи, когато някой друг върши работата. Също като командването на кораб. Изглежда лесно, когато го наблюдаваш отстрани.
— Подиграваш ли ми се?
Трудно е да звучиш презрително, когато не ти стига дъх, но Са’Адар успя.
Кенит тъжно поклати глава.
— Ти ме наскърбяваш. Нима е подигравка да обясниш нещо, което човекът насреща отдавна сам е трябвало да разбере?
— Корабът по право принадлежи на мен — изрече на пресекулки жрецът. — Ние вече го бяхме завзели, когато ти се появи.
— Точно така. И ако не се бях появил аз, за да доведа на борда истински моряци, в този момент Вивачия щеше да лежи на дъното. Дори един жив кораб не може да плава без екипаж.
— Все щяхме да се справим някак. — Тук Са’Адар рязко захвърли веслата. Едното гребло започна да се изхлузва във водата; свещеникът го сграбчи, дръпна го и го стовари върху дъното. — Мамка ти, сега е твой ред! — изфуча той. — Аз с нищо не падам по-долу от теб. Не съм ти роб.
— Роб? Онова, което поисках от теб, бих възложил на всеки моряк.
— Аз не съм твой моряк. Аз не съм твой подчинен. И никога няма да се откажа от претенцията си към кораба. Където и да идем, аз ще се погрижа всички да научат за безчестието и алчността ти. Просто не проумявам как е възможно толкова хора да те почитат! Погледни какво си сторил с майка си, оставил си я да живее като просякиня. Ти остана при нея за по-малко от половин ден, като ѝ остави шепа дрънкулки и една малоумна слугиня. Как можеш да се отнасяш с майка си по подобен начин? Тази, в която всеки мъж почита женския аспект на Са? А ти се отнасяш към нея по начина, по който се отнасяш към всички други — като към слугиня! Клетата се опита да ми каже нещо. Аз не можах да разбера какво я беше разстроило толкова, но със сигурност не ставаше дума за чаени чаши!
Кенит не можа да сдържи смеха си. Това влуди събеседника му, който почервеня още повече.
— Ти си подлец! — процеди той. — Безсърдечен негодник!
Кенит се огледа. Лодката вече се намираше недалеч от острова. До него той можеше да стигне и сам. А когато изникнеше във видимостта на корабите, можеше да размаха връхната си дреха на някое от веслата. Това щеше да доведе моряци или от Мариета, или от Вивачия. По това време те несъмнено се оглеждаха за него.
— Какви думи от един божи човек! Ти се забравяш. Успокой се, аз ще те заместя на веслата.
Това успокои свещеника. Са’Адар се надигна от мястото си и полуприклекнал зачака. Кенит се опита да се надигне, но не успя и се стовари обратно. Лодката се разклати.
Са’Адар сепнато се вкопчи в бордовете. Пиратът недоволно скриви лице.
— Схванал съм се — изръмжа той. — Днес се изморих повече, отколкото очаквах.
Той присви очи в отговор на презрителния поглед на жреца.
— И все пак казах, че ще греба. — Кенит взе патерицата си и протегна върха ѝ към Са’Адар. — Когато ти дам знак, издърпай ме на крака. Щом се надигна, ще мога да отида до веслата.
Са’Адар сграбчи края на патерицата.
— Сега — рече Кенит и едновременно с това се опита да се надигне. И този път той се стовари тежко. — Опитай отново — нареди той на жреца. — И този път по-силно.