Умореният мъж обви патерицата и с другата си ръка. Кенит също стисна по-силно.
— Давай!
Когато жрецът се напрегна, пиратът неочаквано блъсна напред, тласвайки патерицата с цялата си сила. Върхът ѝ удари пирата в гърдите и го накара да залитне назад.
Кенит се бе надявал, че ще последва плясък. Вместо това другият падна накриво, почти извън лодката, но не съвсем. Пиратът бързо се хвърли напред, свел тежестта си ниско. Бърз като тигър, той сграбчи единия крак на Са’Адар и го блъсна. Свещеникът полетя към водата, но не и преди да е нанесъл ритник към лицето на капитана. Босият му крак се стовари върху носа на пирата. Кенитовата глава се отметна назад, рукна кръв. Еднокракият бързо я обърса в ръкава си, допълзя до веслата и се настани.
Миг по-късно главата на свещеника изникна зад лодката.
— Проклет да си! — кресна той. — Нека Са те прокълне!
Кенит очакваше, че другият ще потъне отново. Вместо това Са’Адар започна да се изтласква подир лодката с мощни движения. Излизаше, че той умее да плува — нещо, което пиратът не беше преценил. Жалко, че тук морето беше по-топло и капитанът не можеше да се осланя на студенината му. Можеше да му се наложи сам да го убие.
Кенит не се напрягаше, а наложи равномерен ритъм. По-рано той не бе излъгал, действително се беше схванал. Но тези движения му възвръщаха гъвкавостта. Докато зад него жрецът плуваше с бързите и отривисти жестове на отчаянието. Все пак той настигаше лодката; неговото тяло се съпротивляваше на водата далеч по-малко от нея. Когато Са’Адар се доближи съвсем, пиратът внимателно прибра греблата, изтегли кинжала си и застана на кърмата, изчакващ. Той нямаше намерение да атакува със смъртоносен удар: за това би му се наложило да се наведе прекалено и да позволи на свещеника да го издърпа във водата. Вместо това капитанът се ограничи да сече към ръцете — всеки път, когато давещият се посягаше към лодката. Той разсече дланите, посече и кокалчетата, когато ръцете се обвиха около ръба. И през цялото време той бе мълчалив като самата смърт. Жрецът ругаеше, крещеше, накрая започна да умолява за живота си. Когато той за пореден път се вкопчи в лодката и упорито остана там, Кенит рискува да замахне към лицето му. Въпреки това Са’Адар остана вкопчен и продължаваше да моли. Това раздразни Кенит.
— Аз се опитах да те оставя жив! — кресна му той. — От теб се искаше единствено да правиш онова, което ти се казва. Но ти се възпротиви!
Един рискован удар отведе кинжала дълбоко в шията на другия. Ръката на Кенит веднага се покри с кръв, по-гъста и по-солена от самото море. Жрецът се отдели от лодката. Капитанът разтвори пръсти и остави оръжието си забито в него.
В продължение на две вълни трупът остана да се поклаща по очи. Сетне морето го погълна.
Още известно време Кенит стоя на кърмата, загледан в празната вода зад лодката. Подир това той обърса ръце в дрехата си и бавно се върна на веслата. Ръцете му бяха започнали да се покриват с мазоли, но това нямаше значение. Щяха да го болят, но и това нямаше значение. Стореното бе сторено, той щеше да продължи да живее. Това знаеше със същата увереност, с която чувстваше, че късметът не го е изоставил.
Капитанът повдигна очи към хоризонта. Още малко и дежурните щяха да го забележат.
— Готов съм да се обзаложа, че Вивачия ще ме зърне първа. Сигурен съм, че в този момент тя знае, че се връщам при нея. Оглеждай се за мен, дръзка моя! Вглеждай прекрасните си очи!
— Дали пък да не ѝ помогна да си отвори тези прекрасни очи — отбеляза тих гласец. Сепнатият Кенит едва не изтърва веслата. Той погледна към дълго мълчалия талисман на китката си. Собственото му лице, отразено върху дърво и понастоящем оплискано с кръв, премигна насреща му. Устицата се отвори, дребен език облиза дървените устни. — Какво ли би си помислила тя за своя дързък капитан, ако го опознаеше така добре, както го познавам аз?
Кенит се ухили.
— Лично аз си мисля, че ти си лъжец. Тя познава дълбините на сърцето ми. И тя, и момчето. И те все още ме обичат.
— Те може би си мислят, че са видели всичко — жлъчно отбеляза личицето. — Ала в действителност има само едно създание, което е съзирало твоето черно, противно сърце в цялост, а при все това е избрало да ти бъде вярно.
— Приемам, че говориш за себе си — рискува Кенит. — Ти нямаш избор в случая, талисмане. Ти си обвързан с мен.
— Също както ти си обвързан с мен — каза личицето.
Кенит сви рамене.
— Хубаво, обвързани сме взаимно. Съветвам те да изпълняваш задълженията, за които си бил създаден. По този начин и двамата ще живеем по-дълго.