— Аз не бях създаден със задължения към теб — съобщи му талисманът. — Нито моят живот зависи от твоя. Ала заради друг аз ще сторя всичко, което мога, за да те запазя жив. Поне за момента.
Пиратът не отговори. Мехурите върху дясната му длан неочаквано се разпукаха. Изражение, съставено отчасти от гримаса, отчасти от усмивка, зае смуглото му лице. Малко болка нямаше да го смути. Късметът му все още не го изоставяше.
А с късмета на своя страна човек се намираше в състояние да стори много.
Глава осемнадесета
Изпълнени желания
— Какво си сторил с баща ми?
Кенит повдигна очи от подноса, който Уинтроу току-що бе оставил пред него. Пиратът бе преоблечен, умит и сресан — усилия, които го бяха изтощили. Точно сега искаше единствено храна. Достатъчно уморително беше да слуша неспирното вайкане и хленчене на Ета: в един момент той просто я бе изгонил от стаята си. Нищо не го изнервяше повече от чуждото хленчене. Той нямаше да търпи подобна атмосфера по време на храненето си.
По тази причина пиратът не обърна внимание на момчето. Вместо това той взе лъжицата със загрубялата си ръка и разбърка супата си. Парчета риба и моркови изплуваха на повърхността.
— Моля те, трябва да зная. Какво си сторил с него?
Кенит погледна към него, готов да отвърне остро, но в последния момент се отказа. Лицето на Уинтроу бе пребледняло, доколкото едно загоряло от слънцето момче можеше да пребледнява. Хлапакът стоеше застинал, но забързаният му дъх и треперенето на долната устна издаваха напрежението му. В очите му личеше тревога. Очевидно юношата се чувстваше зле, но пък човек трябваше да поема отговорност за решенията си.
— Сторих само онова, което ти ме помоли. Баща ти се намира на друго място. Няма да ти се налага да се притесняваш за него, няма да ти се налага да го виждаш и да се караш с него. — И изпреварвайки очаквания въпрос, капитанът додаде. — Той е в безопасност. Когато обещая нещо, аз го изпълнявам изцяло.
Уинтроу леко залитна, като ударен в стомаха.
— Аз не говорех сериозно — дрезгаво прошепна той. — Нямах предвид да изчезне по такъв начин. Моля те, върни го. Аз ще се грижа за него и няма да се оплаквам.
— Боя се, че не мога да сторя това — дружелюбно изтъкна Кенит. Той се усмихна към младия си събеседник, но продължи с неумолим глас. — Следващия път бъди сигурен, че наистина желаеш онова, което изричаш. Аз си създадох много труд, за да уредя това.
Той погълна една лъжица. В момента му се искаше да се храни на спокойствие. Беше време да сложи край на насрещното нахалство.
— Очаквах от теб благодарност, а не укор. Ти сам поиска това. Аз удовлетворих желанието ти. Това е всичко. Сега ми налей вино.
Със сковани движения Уинтроу изпълни нареждането. После той се отдръпна от масата и отново застана неподвижно, вторачен в стената. Хубаво, нека се цупи, щом иска. Самият Кенит съсредоточи вниманието си върху храната. Тази малка екскурзия му бе отворила удивителен апетит. Мускулите го боляха; за десерт той си беше определил една дълга почивка, но умората не достигаше до мислите му. Той се чувстваше отлично. Занапред щеше да поднови тези разходки, особено след като Ета добавеше още подплънки към патерицата и чашката на протезата. Освен това трябваше да реши дали да приспособи дървения си крак за катерене — дори и в неприятни моменти Кенит обожаваше да се изкатерва сред въжетата. Там въздухът винаги изглеждаше по-чист, а очакващите го възможности бяха необятни като хоризонта.
— По дрехата ти има кръв. По лодката също имаше кръв.
Упоритите думи на момчето прекъснаха и мислите, и вечерята му.
Кенит въздъхна и остави лъжицата си. Уинтроу все така стоеше загледан в стената, със скованост, която загатваше, че се опитва да сдържи треперенето си.
— Тази кръв не принадлежи на баща ти. Щом държиш да знаеш, тя бе пролята от Са’Адар. — В следващите му думи се прокрадна сарказъм. — Само не ми казвай, че и за него си променил мнението си.
— Убил си го, защото го мразех? — с паникьосано удивление попита Уинтроу.
— Не. Убих го, защото той отказваше да стори онова, което исках от него. На практика той не ми остави избор. Но неговата смърт по нищо не те накърнява. Към теб и баща ти жрецът изпитваше единствено презрение. — Кенит изпразни чашата си и я протегна. Юношата отново наля вино, пак със скованите движения на марионетка.
— А Куцата? — осмели се да попита той.
Кенит стовари чашата върху плота. Виното се разплиска върху бялата покривка.
— Тя е добре. Всички те са добре. Са’Адар бе единственият, когото убих, и то защото се наложи. Спестих ти усилията да го сториш лично. Нима ти изглеждам като човек, който си губи времето с ненужни действия? Точно по тази причина нямам намерение да слушам цупенето на един юнга! Почисти масата, налей ми нова чаша и си върви.